По повод "Поляните на моето детство" на mamas и с цялото ми уважение!

„Дълго минало, кой да го помни
кратко бъдеще, кой да го спре?”
Недялко Йорданов

Тъжно е.
Винаги когато се връщам в бащината си къща виждам как все повече наближават трънаците и бурена по улиците. Как настъпват бавно, заплашително и неумолимо. Махалата ни е крайна. Някога беше най-красивата, най-предпочитаната, с най-хубавите жени в селото. Много орехи растат край дворовете ни и затова й викат Жевезлика. Малка, но все едно отделно село в селото. С грижливи и мъдри стопани. Оформена на триъгълник от две бързоструини, пълноводни и весели дерета. Пет чешми с големи чучури, най-сладката вода в цялото село. До днес макар и възрастни, хората идват да налеят вода от тях за пиене. Едната, най-малката с лековита вода. Край деретата дива мента, пипериче, еньовче, големи клонати върби и огромни каваци, какво ли още не. Чуват се славеи, кукувици, косове и скорци, врабчета, сойки, врани, лястовици и гугутки, стърчиопашки.. Щъркели, соколи и орли. Билки, насекоми, птици, катерички и бялки, често в днешните дни прескачат от близката гора сърни, понякога чакали и вълци. Днес в махалата живеят едно семейство турци, баща ми и един самотен 50-годишен мъж. Весело циганско семейство дошло кой знае откъде се засели в една от къщите. Махалата е обградена от безкрайни, тип прерийни поляни, преминаващи в дълбоки дъбови гори. Нарядко по поляните се срещат стари, вековни дъбови дървета, останали от някогашните слизащи до селото гори. Под тях пладнуваха многобройните селски стада. Тук-таме скромничат малки туфички трънки, пролет бели като нестопени преспички сняг, а есен - синеят с малките си плодчета като късче небе. Когато селото обезлюдя и вече почти няма кой да гледа животни, поляните закърняха, осеяха се с дребни келяви храсталаци. Постепенно келявичака навлезе в крайните улици, заизвива се поветица, големи тлъсти стръкове полско бъзе обзеха не само полянките край пътя, а поникнаха и в стаите на самотните къщи. Само рано напролет в пустите дворове все още се виждат златните главици на лалета, белите камбанки на кокичета, синеят се диви теменужки, ухаят самотни зюмбюли. После храсталаците и дивото се емват и всяка година отвоюват по някой метър улици и дворове. Хората, останали в най-красивата навремето махала, геройски се борят с врага къде с мотики, къде с косите и сърповете. Битката изглежда предрешена. Докато са тука и са здрави ще успяват да държат немарата и пустота на крачка далеч от домовете си, но тя ги чака, варди ги стаена и нагла. Чака само ден да изоставят борбата, само да спрат да отдъхнат и с един скок ще ги победи.
Бяха времена на чисти големи градини, с много овошки, сеитба и зеленина, с дворове пълни със стока, с полянки по улиците, изниско опасени от малки агънца и друг добитък, все едно си косил с днешна моторна косачка. Улиците пълни с хора и „Добра стига, бай Миньо”, „Дал Бог добро булка Иванце”, "Помага бог Йорданеее”, „Дал Бог добро буле Минювице”, „Добра среща бат, Недялко” „Дал Бог добро, Марине”…
Ей такива неща минават пред очите ми докато изминавам последните метри почистени и стъкнати на улицата до бащината ми къща. Слънцето вече се е дигнало на копраля-две по небето и оглежда отвисоко земята, наднича в най-усойните кътчета, разтваря големите клонаци на старите дървета и огрява птичите гнезда в короните им, погалва тревичките и светва в огледалцето на малките вирчета по деренцата, блясва синьо по крилцата на водните кончета, намига леко и вдига поглед нататък, към западните баири над селото, а аз тихо отварям бащините порти и поставям багажа в нозете си.
Най-после съм у дома.


 

Нали казват, че където е текло, пак ще тече. Дай боже уж предрешената битка в полза на дивото да се окаже с пълна победа на радостта и живота и махалата пак да се напълни със смеха и песните на новите си обитатели. Никога не се знае...