Всичко вече 18 години е едно и също. Като на шега отворих малък бизнес на село, когато останах безработна за пръв път в живота си. Стараех се да бъда край родителите си, за да ги наглеждам. Сега си мисля какво ли наглеждане, та те бяха 65 -годишни тогава. За мене доста възрастни. Мина се време, майка ми си отиде от този свят, баща ми остана самичък. Затворих мижавия си бизнес, продължих да пътувам, да не е сам баща ми. През тези години изгубих съпруга си, а пътуването ми продължи. Какво ли не вижда човек пътувайки ,кого ли не среща. Наблюдавах хора и природа. Не ми омръзна. Стига да имаш очи виждаш как живота върви. Пътувам с влак. Обикновено се возя в първия вагон на електрическата мотриса. Там пътуват железничарите, които отиват или се връщат от смяна. В началото почти всички бяха мъже. Сега вече жените са половината. През годините се закриха железопътни спирки, гари се трансформираха в спирки. Демонтираха ж.п. коловози, окрадоха закритите гари и спирки. В началото жените работеха предимно на ж.п прелези, постепенно достигнаха до ръководител движение. Ремонтните бригади, през всичките години зиме и лете качваха и смъкваха безбройните си тежки железни инструменти на най-необичайни спирки в междугарието. Много свлачища отстраниха, много подпорни стени изградиха. Без да искам слушах разговорите на тези мъже и жени. Остаряхме заедно във влака, пътувайки. Пред мене мина и трудовият им, и житейски път. Научих много неща от тях. Слушах за грижите около децата, жените, родителите и домовете им. Заедно с тях сменях дограми, изграждах отоплението на къщите според модата. В кризисните години „пътувах”с тях до Илиенци или до различни близки и далечни градове където стоките са „по на сметка”.
Често ставах неволен слушател на различни истории, които обикновените пътници си споделяха. Чувах новини от различни краища на Северна и Южна България, такива каквито не попадаха в медиите. Пътниците във влака са една вселена. Научавах житейски истини, истории на родове. Научих много рецепти за лечение, които наистина са уникални и действащи. Научих как се ремонтират покриви, огради. Разбрах как се правят аудио записи, кои компютри в момента са най-добрите, кое гориво е най-ефикасно за локално парно. Запомних кога е разрешен риболова, кога не, коя риба на какво кълве и работа ли е да висиш ей така за „тоя дето духа” край реката. Научих много за отглеждането на пчели, за брането на гъби, знаех много повече от медиите за стачките и за недоволството на хората от властта.
През годините наблюдавах природата, нейният кръговрат. Удивлявах се, че на разстояние само 50 километра за около 50 минути можеш да видиш най-различно време, да усетиш студ, киша, сняг, дъжд, слънце, мъгла,скреж. Можех да тръгна при 0 градуса и да пристигна при -5,-6 градуса. Тръгвах огряна от първите лъчи на слънцето, а пристигах във виелица, проливен дъжд, мъгла. Много години наред на едно и също място наблюдавах лисица, която пресичаше ливада точно когато минава влака. Вероятно ходеше до близкото село на лов и се прибираше към гората. От две години вече я няма. Дали много остаря и прехода й се вижда голям, или стана трофей на безбройните млади ловци, чийто джипове, кучета и оръжия виждам на една от спирките. Често влакът минава край сърни, като приказни са. По 1-2 или цяло стадо. Понякога пасат в някоя нива, друг път ги мярвам между дърветата, трети път пресичат железния път. Малко преди моята гара влакът се промушва в дефиле с голям наклон. Линията върви край деренце, а от двете страни гора от мише крие стада сърни, глигани, вълци и чакали. Снегът там се задържа поне половин месец след като се е стопил другаде. Отстрани край линията пролет белее от кокиче, синее от нацъфтял синчец, жълтее минзухар. Наблюдавам водите на деренцето, което помня още от детските си години. Пролет са бързотечни и бистри, лете понякога почти изчезват между камънака. Есен са покрити с окапала шума, зиме под красиви ледени рисунки прозират малките вирчета. Скалите прорязали тази почти девствена гора също живееха през годините. Пред очите ми се сриваха, оголваха различни пластове, свличаха натрупалата се върху им пръст, откъртваха непокорни канари. Ливади, нивя, далечни синеещи се планини, изоставени от хората постройки минават като на лента край прозореца на влака ми. Щъркели долитат и отлитат, често виждам техните огромните ята пролет и есен на едно от депата им. Зиме замислени мишелови като скулптури увенчават върховете на най-високите дървета. Край реки и дерета, край язовирите пристигат и заминават диви гъски, някакъв вид чайки. Зеленеят и жълтеят нивя, трактори и комбайни пъплят в безкрая им.
Все пътувам и пътувам… При остарелия си баща на отиване и при щастието на живота ми - моята дъщеря на връщане. Едно безкрайно пътуване водено от любовта към най-близките ми хора.

Милка Маркова

 

харесах това, което прочетох


още много пътувания желая!

благодаря, живот и здраве!

обичам те!

не е лесно твоето пътуване ! Твоето усещане за хората и природата те води !
Дано имаш сили да продължиш ! Не е лесно да пътуваш в дъжд и студ ! Бог да е с теб !

в целия свят,най-много теб,нали знаеш!

благодаря, всеки има това пътуване, стига да го иска!

Много хубаво написано. И аз искам да попътувам малко в този влак, особено когото ще дойде пролетта!

ще е хубаво пътуването ти,сигурна съм. Благодаря, че прочете!

Бог да благослови стъпките ти в твоето пътуване мила, и ги опази до денят в който се изправиш пред Него!
Прегръдки от Русе :)))))))

Между два свята, между две поколения... с обич и всеотдайност...