Постинг
07.03.2012 09:04 -
Грехът на една майка
Слънцето бавно пълзеше по небето и отиваше къде пладня. Беше утихнало наоколо, чак звънеше тишината. Звънеше като звънците на стадата, които караха напреде си. Що не ги завръщаха мъжете? Баба Мара отвори очи и се огледа наоколо.
Дома си е тука, хубаво си е. Добре сториха, че се завърнаха по къщята си в родното село.„Боооже, божичко, одъртя се” - продума старата жена и намести гръб опрян в дебелия дънер на дъба. Не беше им дала да го секат. Изникнал до сами къщата когато ги нямало тука, дъбът беше станал яко дръвче кога се завърнаха. Красеше двора, хвърляше сянка и напомняше на чиляците за безводните баири по бежанско.
Кога турците взели всяка нощ да нападат и грабят, да насилват жените, старците на рода решили: ще бягат. Премислили, натоварили колите, подбрали стадата и тръгнали потайно в една тъмна нощ. Тръгнали къде заход слънце. Голям път изминали, стадата оредели, хора умирали. Колкото оживяли стигнали далече на запад в едни голи и закътани балкани по пътя за Бялград. Нямало накъде вече. Земята никаква, поминък никакъв, но поне една рекичка бълбукала наблизо и турци нямало.Хванали се мъжете, караджейка стъкмили, тепавица за пролетните води направили. Заселили се по семейства и така родът останал там. Минавали години, беднотията и споменът за родния край мира не давали на никого. Завъдили се деца, отраснали. Баба Мара била млада булка вече кога се чуло, че турчина бяга, а московеца освободил българско. Пратили човек от рода, разпитал, до селото им стигнал. Истина било, каза кога се върна. В тяхното село къщята им празни, клекнали, дворовете буренясали, чакат ги. Застягал се пак родът, семействата събрали покъщнина, дрехалак, впрегнали колата и една сутрин поели обратно. Дълъг път ги чакал, челядта била многобройна, стадата също. Месец-два щели да пътуват, нямало да е лесно.
Баба Мара въздъхна и пред очите й се заниза кервана. Беше най-малката снаха в мъжовия си род, шестата. Много-много не ги потърсваха и наглеждаха старите, бяха кандисали от синове, снахи и внуци. Мара беше трудна, скоро дете чакаха с Рангела. Чудеха се двамата как ще стигнат до селото, как ще върви по пътя тя. Трудно й беше вече. Минаваха през стръмнини, долове, газеха реки. Мара не смееше и на колата да сяда, много беше натоварена , а и срам я беше да се вози кога и децата вървяха.
Въздъхна дълбоко баба Мара и погледна към портата. Двете й крила бавно се разтвориха, синът й влизаше с колата натоварена догоре със сено. Хубавеляк, силен, весел, подвикваше на воловете и ги побутваше с остена. Завъртя ги и напъти към сайваната, да разтоварва.
„Чедото ми, какъв грях щях да сторя”- отново притвори очи и видя пак пътя насам, към селото.Усети се, че нещо става, отдели се в корията, приклекна до едно дърво и там се намери синът й. Не го и погледна, помая се, пооправи се. Керванът беше отминал, гората с вековните си дървета глухо бучеше. Изплаши се Мара, сама ще остане, не може догони колите. Път имаше дълъг още, какво ще прави това дете. Погледна го, сбръчкано, синьо, наведе се - не дишаше, нито го беше чула да плаче. Изправи се, стисна устни, обърна се и полека тръгна към дълбокия път, да търси кервана. Не се обърна, беше несвястна когато настигна последните коли. Влачеше се едва след тях, тръпна беше. Нещо я дърпаше назад към корията, но страхът да не изгуби близките си я теглеше напред.
Дядо Благой все наглеждаше кервана. Минаваше край колите и челядта назад, подир туй отново поемаше към челото. Като видя булка Мара подир колите позачуди се, попогледна я. Патил и живял беше стареца, виждал беше много. Върна се бежешката напред , извика една жена от кервана, изпрати един от мъжете към челото да спре водачите за почивка. Без да питат дядо Благой и жената хванаха Мара за ръка и се повърнаха назад. Тя хлипаше и ги водеше. Стигнаха до дървото, където роди сина си. Детето плачеше тихичко, купчинка топличка и мека. Старците взеха детето на ръце, жената го уви в престилката си и тримата побързаха при кервана. Отново потеглиха към родния край. Дядо Благой и жената на никого не казаха срама на Мара, детето оживя до село и отрасна в този двор. Никой не разбра какво се случи в тъмната кория кога родът се прибираше към родните места.
Детски смях огласяше ширналия се двор, после тъпани забиха, сватбари порти отвориха, ей я снахата идва насам и вика „Мамо,мамо”. „Тука съм де,тука” - искаше да отвърне баба Мара, но глас не излезе от гърлото й. Само очите й отворени широко се сляха със синевата на небето, а погледът й остана да се рее там горе, към високия връх на дъба.
Въздъхна дълбоко и за последно старицата, и спокойно напусна този свят.
Милка Маркова
Дома си е тука, хубаво си е. Добре сториха, че се завърнаха по къщята си в родното село.„Боооже, божичко, одъртя се” - продума старата жена и намести гръб опрян в дебелия дънер на дъба. Не беше им дала да го секат. Изникнал до сами къщата когато ги нямало тука, дъбът беше станал яко дръвче кога се завърнаха. Красеше двора, хвърляше сянка и напомняше на чиляците за безводните баири по бежанско.
Кога турците взели всяка нощ да нападат и грабят, да насилват жените, старците на рода решили: ще бягат. Премислили, натоварили колите, подбрали стадата и тръгнали потайно в една тъмна нощ. Тръгнали къде заход слънце. Голям път изминали, стадата оредели, хора умирали. Колкото оживяли стигнали далече на запад в едни голи и закътани балкани по пътя за Бялград. Нямало накъде вече. Земята никаква, поминък никакъв, но поне една рекичка бълбукала наблизо и турци нямало.Хванали се мъжете, караджейка стъкмили, тепавица за пролетните води направили. Заселили се по семейства и така родът останал там. Минавали години, беднотията и споменът за родния край мира не давали на никого. Завъдили се деца, отраснали. Баба Мара била млада булка вече кога се чуло, че турчина бяга, а московеца освободил българско. Пратили човек от рода, разпитал, до селото им стигнал. Истина било, каза кога се върна. В тяхното село къщята им празни, клекнали, дворовете буренясали, чакат ги. Застягал се пак родът, семействата събрали покъщнина, дрехалак, впрегнали колата и една сутрин поели обратно. Дълъг път ги чакал, челядта била многобройна, стадата също. Месец-два щели да пътуват, нямало да е лесно.
Баба Мара въздъхна и пред очите й се заниза кервана. Беше най-малката снаха в мъжовия си род, шестата. Много-много не ги потърсваха и наглеждаха старите, бяха кандисали от синове, снахи и внуци. Мара беше трудна, скоро дете чакаха с Рангела. Чудеха се двамата как ще стигнат до селото, как ще върви по пътя тя. Трудно й беше вече. Минаваха през стръмнини, долове, газеха реки. Мара не смееше и на колата да сяда, много беше натоварена , а и срам я беше да се вози кога и децата вървяха.
Въздъхна дълбоко баба Мара и погледна към портата. Двете й крила бавно се разтвориха, синът й влизаше с колата натоварена догоре със сено. Хубавеляк, силен, весел, подвикваше на воловете и ги побутваше с остена. Завъртя ги и напъти към сайваната, да разтоварва.
„Чедото ми, какъв грях щях да сторя”- отново притвори очи и видя пак пътя насам, към селото.Усети се, че нещо става, отдели се в корията, приклекна до едно дърво и там се намери синът й. Не го и погледна, помая се, пооправи се. Керванът беше отминал, гората с вековните си дървета глухо бучеше. Изплаши се Мара, сама ще остане, не може догони колите. Път имаше дълъг още, какво ще прави това дете. Погледна го, сбръчкано, синьо, наведе се - не дишаше, нито го беше чула да плаче. Изправи се, стисна устни, обърна се и полека тръгна към дълбокия път, да търси кервана. Не се обърна, беше несвястна когато настигна последните коли. Влачеше се едва след тях, тръпна беше. Нещо я дърпаше назад към корията, но страхът да не изгуби близките си я теглеше напред.
Дядо Благой все наглеждаше кервана. Минаваше край колите и челядта назад, подир туй отново поемаше към челото. Като видя булка Мара подир колите позачуди се, попогледна я. Патил и живял беше стареца, виждал беше много. Върна се бежешката напред , извика една жена от кервана, изпрати един от мъжете към челото да спре водачите за почивка. Без да питат дядо Благой и жената хванаха Мара за ръка и се повърнаха назад. Тя хлипаше и ги водеше. Стигнаха до дървото, където роди сина си. Детето плачеше тихичко, купчинка топличка и мека. Старците взеха детето на ръце, жената го уви в престилката си и тримата побързаха при кервана. Отново потеглиха към родния край. Дядо Благой и жената на никого не казаха срама на Мара, детето оживя до село и отрасна в този двор. Никой не разбра какво се случи в тъмната кория кога родът се прибираше към родните места.
Детски смях огласяше ширналия се двор, после тъпани забиха, сватбари порти отвориха, ей я снахата идва насам и вика „Мамо,мамо”. „Тука съм де,тука” - искаше да отвърне баба Мара, но глас не излезе от гърлото й. Само очите й отворени широко се сляха със синевата на небето, а погледът й остана да се рее там горе, към високия връх на дъба.
Въздъхна дълбоко и за последно старицата, и спокойно напусна този свят.
Милка Маркова
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 8055
