Вървя си бавно. Чантата ми, противно на обичайното е празна. Леко ми е. Любопитно надзъртам в празните дворове, оглеждам запустялите къщи, припомням си собствениците им. Спомени пълнят главата ми, после се стопяват и други ги заместват. Усещането ми не е за празно село. Все едно съм се върнала с машината на времето и пак е пълно с хора, застигат ме каруци и кола. Срещам възрастни и учтиво поздравявам.
Има време до влака ми. Нарочно тръгвам от къщи по-рано. Да имам възможност да се насладя за кой ли път на тишината, завърналите се птички. Стигам до един от площадите на селото. Е, не е градски площад, ама си е площадно място. На диагонал минава през него стария път, а в красиво каре са оформени около му новите улици. Иначе по площада трева, овце пасат в единия край, до тях важни пуяци ми напомнят за тава със зеле и „нещо” отгоре. В другия край има футболно игрище за децата. Красота…Щастието ми се усмихва изневиделица. В горния край на площада виждам разпилени из тревата и щастливи ято кокошки. Дааа,да,да. Щастливи кокошки. Ми как да не са щастливи? Насред селото, на един от нецивилизованите му докрай площади, напълно свободни. Кълват, разхождат се, гонят се. Два герести петела. Герести - точно така, точно каквото означава думата. Едри, с дебели червени гребени, красиви и наперени опашки, а за цветовете няма да говоря. Всякакви. Банално е, но от всички цветове на дъгата. Яки крака със шпори. Почти не кълват. Само едва навеждат глава, уж клъвват нещо и силно викат подопечните си кокошки. Примамват ги около себе си и всеки гледа на кръв другия. Да види колко от щастливите кокошки ще отидат при него. Кокошките пък наистина щастливи. Качулати ли не щеш, ама качулките им добре тупирани, бухнали. Други пък ушати-бухнали в страни от човките. Бели, рибати, червени, жълти,черно-бели, всякакви, каквито се сетите. Спокойно си ходят из тревата, кълват си, притичват към някой от петлите, а после тичат да видят да не са изпуснали нещо в друг край на поляната. Как мисля си, тези кокошки да не снесат едни здрави, едри, червени или бели яйца, с оранжев като портокал жълтък. Като ги чукнеш над тигана, обърнеш насам-натам, а после ги сложиш в чинията ароматът им се носи из цялата кухня. Напълно различно от бледите, крехки яйца, снесени от нещастни затворени кокошки, кълвящи по цял ден разни Е-та.
Минах наблизо край щастливото ято, а петлите предупредително дадоха сигнал, че има опасност за щастието на кокошките. Побързах да отмина,че си спомням и действия от страна на такива яки петли.
Само след петдесет метра излязох на другия ни селски площад. Официалния. Пак на каре улиците, но в средата никакви овце и щастливи кокошки. Просторен парк, с огромни дървета. Около парка обществените сгради и нито една частна къща. Магазини,читалище, училище, здравен дом, други обществени сгради. Цивилизация. Хубаво, голямо ни беше и все още е относително голямо селото. Цивилизация има стига да ти трябва. Ама мръднеш ли само на 50 метра можеш не само да видиш, но и да отгледаш щастливи кокошки, щастливи агнета,телета, прасета и всякаква гад. Те щастливи и ти също. Живот без Е-та, но с много труд и без глад, и лишения. С птички, чист въздух, простор. Можеш да избереш. Правиш крачка нагоре-цивилизация, правиш крачка надолу-природа и щастие. Каквото ти душа поиска.

Милка Маркова



 

Не знам - доколко са щастливи кокошките, след като петлите са изклани?... :)

прав си,но се надявам,че има все пак петли, български!

Хубава си е родината ни! - кой каквото и да казва :)