автор: boliarkabg

Цар Мурад Мари думаше:
- Маро льо бяла българко,
ела ми млада престани,…

Слънцето бавно, насила показа скръбен лик иззад зъберите на Момина крепост. Близна огнено кръста на Патриаршията и надникна зад стените на Царевец.
В твърдината беше мъртвило. Не звъняха камбаните за утринна, не се чуваше обичайната глъч. Като сенки се мяркаха забързани люде, шепнешком разменяха слова. Дори птички не пееха по клоните на дърветата. Престолнината се събуждаше след най-тъмна и тежка нощ. Снощи камбаните пак мълчаха, свещи не горяха в църквите за вечерня, Търнов не запали светлините си. Печал и мъка цареше навред.
На главната порта стражите спуснаха моста. Със скърцане и вопли веригите го наместиха върху сечената скала. Пред Царевец се беше проточил керван от тежко натоварени коне и мулета, покрити с лакти червено кадифе. Стражи в тежки доспехи обикаляха и проверяваха за последно самарите, изниско говореха с мулетарите и конярите. Народ, народ се беше събрал наоколо. Мъжете гледаха в земята, жените тихо хлипаха, а децата учудени не знаеха какво става.
През множеството мина тиха въздишка, хората се размърдаха. Откъм двореца се зададе царския кортеж.
Беше лето 1378-мо.
Търново изпращаше своята княгиня. Кера Тамара отиваше курбан заради българския род. Седем години чака Мурад отговора на Иван Шишмана. Беше поискал сестра му за харема си. Княгинята е красавица, умна и учена, малко бяха като нея княгини в югоизтока - да четат и пишат на всички богоизбрани езици и да тълкуват светите книги. Най-после болярите бяха настояли, а църквата замълчала и царят даде сестра си на Мурада с договореност той да върне земите български отвъд Хемуса, а Кера Тамара да остане с вярата си.
Напред яздеха войните, които тръгваха с нея. Зад тях идеше свитата на княгинята и ето: назад, на черна кобила яздеше самата княгиня. Тълпата се раздвижи, мъжете стиснаха юмруци и вдигнаха глави натам, жените заизвиваха като на умряло, децата запищяха. Народът пристъпи крачка напред към своята любимка. Стражите избързаха и застанаха пред кервана. Стотникът се вдигна на стремената, хвърли поглед назад, даде знак и керванът бавно потегли. Заподреждаха се животни и керванджии, и поеха към Устето, към прохода и Хемуса, на юг.
Княгинята яздеше бавно, обръщаше поглед наляво и надясно към хората, усмихваше се. Не искаше да я запомнят тъжна, искаше да им остави вяра, че не всичко е изгубено, че има надежда за Търново и България, че тя не отива напразно в чуждия двор при друговереца. Жените протягаха ръце да докоснат дрехата й, подаваха й децата си да ги погали, мъжете тайно изтриваха с юмрук предателска сълза. Мълчалите цяла нощ камбани забиха лудо, изпращайки своята княгиня, своята красавица, своята жертва за вярата. Народът се люшна и тълпата пое след нея, обичаната и жертваната. Множеството ставаше все по-голямо. Задаваха се тълпи от мъже и жени откъм Трапезица и Асенова махала, черни монашески редици идеха откъм „Великата лавра”, откъм манастирите и храмовете на Света гора, народ се нижеше от вратите на Момина крепост. Столицата опустяваше, всички искаха да изпратят Кера Тамара.
Тя все така се усмихваше и бавно яздеше сред напиращите отвред, любовта на хората щеше да я топли в далечните земи, в чуждия двор. Дълбоко наранена беше княгинята от Мурадовото предложение. Дълго Шишман бави отговора си, лично се срещна с Мурада, виждаше, че това е унижение, но друг изход не намери. Накрая даде сестра си в името на отечеството и православието. Съгледвачи твърдяха, че сам Мурад бил пленен от начетеността и красотата на българката. Голям почитател на женската хубост бил той и не само политическата изгода го накарала да направи предложението. Заради хубавата българка си струвало да остави земята й свободна, за да краси тя двора му.
Слънцето се издигаше все по-нагоре, изпепеляваше синьото на небето, керванът се виеше като змия по калдъръмения път и слизаше към Устито. Търново оставаше все по-назад. От близкото село бяха излезли още хора, всички бързаха, искаха да зърнат за последно княгинята, да я изпратят в дългия й път.
Кера Тамара дръпна юздите на коня и се обърна. Стотникът даде знак с ръка и множеството затихна. Дошъл беше моментът. Тук княгинята и кортежът й, керванът й, тръгваха сами на юг. Тук беше мястото на раздялата с изпращачите. За последно хвърли поглед назад, за последно вдигна ръка за сбогом. Столнината, хората от крепостта оставаха завинаги назад, в миналото. Оттук щяха да живеят само в спомените й, щяха да топлят далечните й нощи, щяха да й напомнят за българско, за Търново, за двореца.
Дълго над Устето се носеше „Многая лета”, благословии и църковни песнопения, дълго махаха хората на княгинята, дълго гледаха след кервана, докато и сетния войник се изгуби в далечината на прохода.

Десет години подари на своя народ Кера Тамара, сестрата на цар Иван Шишман, българската княгиня. Станала любима жена на султан Мурад, за една година се научила да чете и пише на турски. Това дало повод на султана да наруши каноните в империята и да разреши на жена си да присъства на събранията в улема. Въпреки обичта на султана, тя остава вярна на рода и религията си. Хрониките говорят, че жертвата на Кера Тамара не била напразна. В резултат на нейното застъпничество султан Мурад върнал на цар Иван Шишман територии на юг от Стара планина, завладяни през 1371 г. Османският натиск отслабнал за известно време и се възобновил едва след смъртта й в началото на 80-те години. За фаворизацията й в султанския харем говорят и други сведения. След завладяването на Странджа през втората половина на века черноморската крепост Ахтопол заедно със 17 други селища, била поставена под специален статут и освободена от данъци. Тази привилегия продължила до Освобождението, а областта носи и сега името Хасекия /от „хасеки”, т. е „любима жена на султана”/.
Гробът на Кера Тамара в Бурса е запазен и до днес във фамилната гробница на Османовци редом до този на султан Мурад I и посетителите го знаят като мястото на "българската царица Марийче". Според волята на Кера Тамара гробницата ѝ е оставена непокрита, а върху гроба ѝ се сеел ечемик.

Мястото, на което жителите на старата столица за последно си взели сбогом със своята княгиня и до днес носи името Марно поле. Там сега е централния търновски парк, намира се зад Военния клуб близо до паметника на Майка България и Община Велико Търново.

МИЛКА МАРКОВА



 

българи са се жертвали за майка България!
Дали са курбан здравето и живота си, за да имаме възможността сега да се радваме на една мирна и красива България.
Питам се, сега колко сме патриоти в сърцата си?
Колко от нас биха жертвали нещо за тази страна?
Дали не сме покварени от силата на парите и собственото си чревоугодничество?
Дали е останало още в нас чувството за дълг и обич към тази страна, в която сме се родили.
Да, наслушали сме се от крещящи високопарни фрази от кого ли не, нагледали сме се на помпозност и фалшиви патриотарщини.
Да си родолюбец не значи да крещиш и да парадираш с това, а да носиш това чувтво в душата си и да го изявиш тогава, когато е необходимо, защото иначе всички сме чеда Божии и началото и края за всички нас е един и същ...
Много красив разказ, Милке, балканджийке!
Чута го за втори път и отново се разчувствам от силните думи!
Пожелавам ти свежо и красивоусмихнато лято на теб и на всички около теб!!!!
Стефан Т. Мръзеков

така е Балканджийо, да я има една държава трябва труда и грижите на целия народ. Ти знаеш, много пъти съм се питала ,питала съм баща си, питала съм вас, приятелите си: на тези хора ли сме потомци ние? На тези от вековете назад бранили държавата, на възрожденците, но незнайните,не известните, на тези ли балканджии, които веднага заселили опустелите села след Освобождението? На тези ли, които първо строили църква и училище и после свой дом, на тези ли, които купили всички гори около селото си за самото село,да са общински,да има евтини дърва за всички-бедни и богати? Може да се разказва дълго, дълго. Виним системата за всичко, старата естествено. Виним я, хубаво, но нали живяхме тогава зъщо не направихме нищо щом сме виждали,че е лоша? Защо пак бяхме по-големи комунисти от комунистите както сега сме по-големи демократи от американците, и по-знаещи от всичко живо по света?
Да ме прости Кера Тамара, че мрънкам пред нейната дипломатична постъпка. Тя не е героиня, тя е държавничка казано на днешен език. Тогава, в ония пак трудни за нашата държава времена тя е осъзнала своята отговорност към народа си, осъзнала е,че щом е от "елита" /както се киприм днес/ на държавата значи трябва първа да даде жертва....
Дълга тема...
Благодаря ти приятелю,че се отби,прочете и писа. Жив и здрав!

Имам усещането, че ако сме монархия, по друг начин се гледа на държавните дела. Народното управление разката майката на всички управленчески институции.

може би има нещо вярно? Знае ли човек какво би ни оправило? Благодаря ти!