автор: boliarkabg

Слънцето бавно слизаше надолу и напичаше скалите. Още беше рано, август беше, а дърветата запъстряха. Прегорели бяха и шареха гората. Долу, в зеленото се мушеше Ломът и тъмните му води блясваха като кинжали по завоите. Монахът беше приседнал пред килията си , погледът му се рееше нейде отсреща, към манастирските пещери, но очите му не виждаха техните хубости.
Конници, войска се нижеха пред него, в дълги колони пресичаха Хемуса, пресрещаха византийските войски и се хвърляха в боя. Ето там, назад мярна и Михаил Палеолога. Измами го той, измами го, взе жена му в плен заради византийска принцеса. Сърцето на Монаха се разтуптя, застяга го монашеската дреха, задъха се. Отвори очи. Долу, край потоците кротко пасяха в тучната трева няколко коня, пчелици жужаха, всемирен покой беше и наслада. Сега пред него застанаха сина и по-малката му дъщеря, укорително го гледаха и му се сърдеха,че ги беше изпратил в плен на Чака, синът на Ногая. Но какво, какво можеше да стори, всичко беше заради България. Нали затова изпрати и любимата си дъщеря Елена за съпруга на сърбина Стефан Урош Милутин. Пак заради българско влезе в съюза на Карл Анжуйски срещу византийците, защото България вече беше изгубила в бунтовните години на Ивайло Македония, Белград, Браничево, а Видинската област и Средногорието бяха се отцепили сами. Ееех, не му достигнаха годините, тежко въздъхна Монахът. Зарея поглед в небето. Птиците волно летяха, орли се виеха бавно и царствено, прохлада вееше от усойните пещери, клепалата на църквите и манастирите се обадиха за ранната вечерна молитва. Колко много дарове беше дал на манастирите. Искаше нищо да не им липсва, монасите само да преписват книги, да рисуват икони, да украсяват църквите. Майстори иконописци идваха чак от Търнов, изкусно изписваха скалните параклиси, манастири и църкви. Друго тегнеше в душата на Монаха. Ногай подмолно беше разпалил междуособици сред болярите, разединяваше ги умело, положението беше станало нетърпимо и Монахът подири помощ от императора, но каква помощ от византиец? Десет години живя в заточение. Зад себе си беше оставил достоен син. Тринайсет византийски архонта взел в плен след тежка битка Светослав и ги замени за баща си. Сега, след тежкото изгнание, след годините на войни и дипломация, кротко почиваше в тишината на манастира край Лома, близо до родния Червен. Червен - имението на рода му, личен подарък за смелостта и силата му. Замъкът беше сред най-големите и силните крепости на царството, втори след Търнов. Яки крепостни стени и непрестъпни скали го пазеха от враговете. Обичаше той червенската крепост, обичаше да се разхожда сутрин в тишината по пустите още улици, да наглежда стражите, да рее поглед в далечините на Москов дол, да гледа към друма идещ от Търнов. Обичаше преди изгрев да излети с оседлания си кон сам, без стражите и да язди край Лома, да оглежда стените на крепостта, докато долови ударите от наковалните на ранобудните занаятчии и утринният звън на камбаните. В ушите на Монаха зазвъняха камбани. Червенските ли бяха или пък манастирската биеше за вечерня? Трябва да отиде да види, ако е за вечерня да не закъснява, трябва да побърза, а толкова добре му беше тука, пред килията в скалите, под лъчите на залязващото слънце. Искаше да стане, а беше отмалял и все понечваше да се надигне, но все звъняха в ушите му камбаните…
-Брате,брате, ставай брате, време е за службата- младият монах кротко побутваше Монаха по рамото, но той не надигаше глава. Наведе се над него младият , погледна го ,изправи се и забърза към обителта. Влезе с приведена глава в църквата, отиде до игумена и прошепна:”Царят, царят…Тертер е предал Богу дух” . Зазвъняха камбаните протяжно и тъжно, огласиха Поречието и съобщиха на Червенската крепост и манастирите, на царството, че Монахът - царят Георги Тертер е завършил земния си път и е предал Богу благочестив дух…Беше краят на лето 1309-то.

…Днес в пещерите на Поломието край с. Иваново, в един от скалните манастири, в пещерата „Кръщелнята” надпис съобщава,че там е гробът на българският цар Георги I Тертер /1280-1292/, който е завършил земния си път като монах , бил щедър дарител на всичките околни манастири за тяхна и на България слава. Отбийте се там и запалете свещица за един от царете на средновековна България, куманин по произход, болярин на Червенската крепост и цар на Търновското царство-Георги I Тертер.
 

говори в този разказ ми е много познато като природна даденост. Пред очите ми оживяваха местата, но събитията (главно поради разликата в епохите) ми са неясни.

Сега, стъпвайки в тези места, обикновения човек е безразличен към историята.
Обикновения човек е един гост, който не се интересува от нищо. За него е важна само атракцията и стойността на находките, които се крият в земните недра под тези исторически обекти.
Ако питаш ще ти отговорят:
- Сега е такова времето...
Не, не е такова времето, просто нашите души са се вкаменили.
Ние сме безчувствени към това, което са сторили преди години тези светли личности за България, за да я има тази България.
България, която с лека ръка зачеркваме и се втурваме към непознатото и гордо заявяваме - Ние сме чеда на света...
На коя свят - този който не познаваме?
Този свят, който е безразличен към всички и всичко?
Трябва да си спомняме от време на време за историческите личности белязали нашата история, за да възпитаме в себе си чувства, които да съхраним, да ги предадем и за по-нататък, защото България не започва от нас и няма да завърши с нас.
Благодаря ти, за историческия нюанс!
Свежо и прохладно лято ти пожелавам (колкото и да е трудно това) !!!!

знаех си аз,че си ти още като видях,че някой все пак е нарушил следобедната си дрямка и е коментирал. Благодаря ти и аз за всичко. Не зная защо тази Червенска крепост така ми е влязлав сърцето! Може би някога съм живяла там? Може и по времето на Тертер да е било. Не ми се иска да е било по времето на разсипването й....
Пълно е с история по земите ни, дори не ни трябва фантазия за да я видим. Знаеш, коментирала съм, че ми е смешно от една страна,а от друга ме е "гняв" както казваше баба ми когато гледам как английските археолози се напъват да изкопаят от някой временен дървен римски лагер по някоя тресчица. Като зная нашите археолози където и да копнат съкровища вадят и то какви: единствено по рода си, единствени по красота, по килограми злато и т.н. Въпреки това ние нехаем, не знаем,не се интересуваме, не ни "дреме" без извинение за думата. Защо станахме такива? Хайде днешното поколение никой не го възпитава в родолюбие,а ние? Ние, които от люлката още учеха на род и Родина, какво стана с нас? Предадхоме ли се? Все ми се иска да не сме...затова ще пиша, върху историята ще слагам фантазия и дано някой прочете, дори и само на
нашите години да е,все е нещо.
Жив и здрав!

Детството ми премина покрай Лома на с. Красен, че като тръгнехме с останалите "луди" глави, или до Русе край Басарбово, или дори именно до тези скални църкви до Иваново.

Благодаря ти че ме върна в лудите детски години :))))
Бог да благослови дните ти, ... ИЗОБИЛНО!

благодаря ти, че прочете. Радвам се,че съм попаднала в твоите владения и за благословията благодаря. Чета те редовно, споделям много твои позиции. Жив и здрав!

Интересно поднесени исторически данни и факти!
Поздрави и от мен!

Благодаря ти! Живот и здраве!

Точно с такива разкази историята оживява.

благодаря ти. Обичам да пускам фантазията си на воля в старите руини и да "виждам" историята, била и небила. Поздрави!

Майстор си ти на историческите разкази и на селския бит! Поклон!