Мой приятел от далечен край на България ме помоли за услуга. Искал да си купи къща в търновския балкан, та да му помогна. Да походим наоколо, да поразгледаме, да си хареса къща и село. Защо не, селца и махали в Балканта празни колкото искаш. Къщите пък, ех къщите цели крепости на българщината както би казал някой поет или писател.

Поехме уж Хаинбоаз, но още с навлизането в планината се рейнахме нагоре по разни пътчета и балканската омая ни завъртя. Колата пълзеше все нагоре, измамно понякога свиваше надолу за  километър-два и после пак се задъхваше към високото.  Гората ставаше все по-дълбока и стара, деретата все по-зашумени. Внезапни поляни грейваха след завои, кървава, гола сеч смразяваше сърцата ни. Моят приятел навремена се отчайваше, питаше ме дали не съм сбъркала, не вярва тука да има къщи или село. Усмихвах се снизходително и само след едно-две завойчета го поглеждах победоносно. Иззад стария дъбак се подаваше първата къща на следващата махаличка. Все се намираше и по някой старец или заселник да ни поясни кои къщи се продават, кои пък са най-хубавите, ама наследниците са се пръждосали по чужбина и къщите се събарят.

Приятелят ми се влюбваше във всяка махала, избра си десетина къщи,че и повече, ахкаше и охкаше, мечтаеше дълго пред някой запуснат двор.

Вече се бяхме изкачили доста нависоко, знаех,че тука има още една махаличка, но не бях сигурна има ли я още или е потънала вече в небитието. Казах, че наблизо трябва да има чешма и ако вече не се е затлачила с наноси или не я е засипало някое свлачище ще я видим всеки момент. Зад нея започват къщите на махаличката. Взирах се в страни да търся чешмата, тука трябваше да бъде, на едно малко слънчево място, под склон с букови дървета.

Разтърках очи, а приятелят ми закова колата. Явно виждахме едно и също нещо втрещени. Между дърветата  се очерта силует на жена, с кобилица на рамо, облечена в прекрасна народна носия. Кафяв сукман, везана пазва и ръкави, поли на ризата. Забрадена с масленозелена блестяща кърпа, едно време баръш й казвали. Боже, имаше мушкато, червено, зад ухото. Не, слънчасали сме, мислех си аз и в този момент приятелят ми рече: „Виждаш ли и ти това, което виждам аз? Това жена в народна носия с бакъри и кобилица ли е”. Истина беше, това виждахме и двамата. В същото  време жената беше стигнала до чешмата. Чак сега я видях и чешмата, която търсех. Тя си беше там, нищо не я беше затлачило, нито засипало. Течеше си все така буйно и звънко. Излязохме бавно от колата и застинахме пред гледката. Може би имаме дупка във времето, може би Господ ни отваря канал за да се пренесем в миналото за момент. Жената свали бакърите от рамото си, наведе се, изми ги полека, изми лицето си и после подложи първия бакър под струята. Гледахме като омагьосани цялата процедура и чакахме да се затвори времевият канал за да разменим думи. Нищо подобно не се случи. Жената наля вода, сенките на букака играеха по снагата й. Слънцето се мъчеше да надникне между клоните и да види красотата й. Толкова се бяхме прехласнали по картината, че се стреснахме когато жената приближи до нас и ни каза :”Хелоууу”. Каквоооо????  Никаква дупка във времето, тука си бяхме, че и в двайсет и първи век. Да, руса дългообраза, висока и доста кокалеста млада жена ни се усмихваше с бакърите на рамо. После се засмя малко смутено, но с глас. Смъкна кобилицата от рамото си внимателно , приближи и подаде ръка. „Койка, мое име е Койка, здравейте” - със силен английски акцент се представи жената. Не, не, това беше не само абсурдно, но и гротескно. Насред Балканта, в българско, жена в народна носия, с кобилица и бакъри на рамо, с визия и акцент на англичанка ни се представяше на български с толкова българско име, каквото не бяхме чували поне от 50 години насам. Смаяни, объркани, разтреперани от вълнение, от абсурдността на момента се представихме и ние. После се разговорихме с по някоя дума.

Не след дълго вече бяхме влязли в махаличката и спрели пред красива къща. Кайла американката, новата българска Койка  ни беше настанила сред чуден зелен двор под чадъра до кокетна масичка и ни наливаше ароматно кафе. Така научихме приказната история на тази американка завинаги влюбена в България.

Дошла още като студентка с приятели у нас. Млади, зелени, луди глави, жадни за екзотика. Както се случва с много чужденци, сърцето й останало завинаги в нашата страна. Върнала се в Америка,но не забравила българския Балкан.  След години, вече със съпруга си пристигнала у нас, намерила тази прекрасна  махаличка, харесала точно тази  къща. Заселили се тука. Имало живи още стари жени по къщите, далече от близки, самотни. Сближила се с тях. Научила не само езика, но и много за българско. Купила си носии, някои пък й подарили. Нямало на кого да ги оставят. Кайла  обичала понякога да облича тези прекрасни дрехи  и така ставала истинска стара българка за ден-два. Най-красивите и тя пазела в сандъка си, наследен от една баба.  Записали с мъжа си много песни от баба Рада. Дълги и тъжни, други пък игриви, в съпровод на гъдулка. Дядо Малчо свирел на гъдулка. Вечер си пускали под звездите песните на двамата българи, слушали птиците, дишали чудния балкански въздух и благославяли денят, в който Кайла открила България. Техни приятели идвали непрекъснато при тях. Зиме и лете не оставали без гости. Дори в големите снегове. Много от хората идвали тук после и купували къщи не само в тяхната махала ,а и в други селища на страната.

Слушахме омаяни с моя приятел американската приказка за България. Койка ни разказваше, мъжът й Дончо, /естествено, че Джон/  кимаше с широка усмивка, а ние не можехме да наситим душите си. Заедно с радостта от техните разкази полека пъплеше тъгата, мъката, че нашите българи са някъде по света, в други държави, а на българско се радват чужденци. Може пък така да е устроен светът. Да се омесват народи и раси, да подобряват семето си, та така да е по-добре за Земята. Кой знае. Може би. Дано.

 

Милка Маркова