Слънцето отиваше вече на заход. Не бързаше много, дивеше се още на божия  свят. Поглеждаше под някое дърво и играеше на гоненица със сянката му. Напръскваше лице с водица от бързоструйните деренца, после се усмихваше на бяло облаче и леко го отместваше от лика си. Беше августовско слънце, широко усмихнато и лениво. Оставяше в късния след обяд сенките да се настанят из малките падинки на кариерата, обрасли с упорити тревички нацъфтели жълтичко, синичко, розово.В този час от високото, откъм поляните под ветите лозя се зачуваше песен на кавал. Омайна песен беше тя. Който кавал не е чувал, той не е усещал онова тихо и сладко надигане в гърдите, онова вълшебство, което не дава мир на душата. Разказвала ми беше баба,че когато тя била млада  всеки овчар свирел с кавали на стадото си. Майстори били тогава в свирнята, момите така омайвали, така на либе говорели. За пръв път чух в един такъв след обяд свирнята на кавал. Затичах, извиках баба и дълго слушахме двете приседнали под дебелата сянка на големия орех. „Трябва да е синът на Джемилята. Той пасе овцете, той ще е. Няма кой друг” Синът на циганката Джемиля беше висок и строен, с черен перчем паднал ниско над очите. „Добро циганче, свястно”- думаха старите за него. Съвестно пасеше стадото, тих и мълчалив беше, но винаги усмихнат. Красив, млад мъж. Болен бил - въздишаха жените. Охтичав. Тогава  вече се говореше,че туберкулозата е победена. Няма я и хората си бяха отдъхнали, но призракът й все още стряскаше сънищата им. Много беднотия беше затрила тя.

Всеки ден свиреше синът на Джемилята. Когато слънцето паднеше зад дърветата и се гласеше да захожда, той наваляше овцете над селото. Те пасяха кротко в сенките на кариерата меката,  прегоряла тревица, а младият циганин свиреше ли свиреше. Лятото се изниза, заесени. Сутрин росата беше студена и тежка, дните кратнаха, слънцето все по-слабо грееше.Един ден кавалът не се обади. Напразно всички поглеждаха към кариерата, нямаше и стадото. Вечерта старите изтихо и загрижено нещо си казваха. Синът на Джемилята починал. Горе,  на кариерата го намерило братчето му. Под една круша дивачка полегнал, там предал Богу дух. Пожали го цялото село, добро и красиво циганче беше. Левент, с огромни черни очи и блага, широка усмивка.  Свидна последна жертва на Охтиката даде селото.

Минаха много години. Няма вече стадо овце селото, няма и хора почти в него. В ония далечни години за пръв и последен път в живота си чух свирня на кавал на живо, не от виртуоз на сцената.  Все едно за малко бях влязла във времето на някаква вълшебна приказка.

Милка Маркова