Три дни сватбата оглася селото. Богат е чорбаджи  Найден, сватбата е голяма. Един син има той и него жени. Другите му деца все женски, запиляха се по чужди села и чужди родове продължиха. Големи зестри им даде, големи сватби им стегна, ама за сина си пазеше всичкото имане. Последен го завъдиха, голяма грижа по него беше. Пък той расна вакъл, работен, акъллия. Запрян, така го кръстиха. Да сложи край на челядта. „Да запре вече.” - така  беше рекъл чорбаджи Найден на чорбаджийката и тя нема против. Запряна го изучиха на търговия, на стопанисване. Праща го старият чорбаджия при свои авери-тежки чорбаджии чак по Стамбул и Бяло море. Да се учи, да види кое как. Запрян от всичко отбираше, голям мъж стана и полека поемаше чорбаджилъка от баща си. Кога дойде време да го задомяват баща му го попита има ли мома на сърце, коя е, имотна ли е, бива ли я родът им да продължи. Имал изгора, рече Запрян. От далечно село била, имотна и красавица неземна. С руси коси като житна ръкойка и сини очи като езерни води. Напета, стройна, умна и гиздава. Склонен бил баща й да я даде, зестра голяма имала, ама откуп голям искал за нея. Като разбрал пък, че люби чорбаджийски син от голям род, още по-голяма плата поискал.

Скокнал беше на нозе чорбаджи Найден  тогава и се беше провикнал:

-Знае ли той,баща й на таз мома, кой е чорбаджи Найден от Странджа? Знае ли, че алтъните му преброяване нямат, че земите му извървяване нямат, че къщите му безброй стаи имат, че хергелетата му като пясъка чет нямат, че дюкьните му са по четирите края световни, че в дъбравите му най-старите дъбове растат? Една мома ли за единствения си син немой откупи чорбаджи Найден, а?

Направиха тежък сватлък, още по-тежък годеж. Даровете що занесоха у сватовете три месеца се разправяха из селото и народ се извървя да гледа. Свила, сърма, злато, сребро, ковани накити и алтъни за откупа един бакър.

Още по-тежка сватба загласиха, у чорбаджи Найдена. Запрян замаян ходеше, на земята не стъпваше, не се усещаше от радост. Да се родиш чорбаджийски син, да наследиш имане, да си  и един син, всичко туй е голям късмет и берекет. Да найдеш такава мома, да ти я дадат за жена, сватба да застягаш, е още по-голям берекет.

По-замаян от Запряна беше чорбаджи Найден. Мира нямаше откакто на годежа видя избраницата на сина си. Кога момичето целуна ръка на бъдещия си свекър и вдигна очи да го погледне, старият чорбаджия онемя и дума не можа да изрече. Потъна завинаги в тез очи и болен се разболя. Не смееше дори на мисъл да го рече туй що се въртеше в сърцето и стомаха му. Хареса той изгората на Запряна, ама не както баща чедо харесва. Мерак се запали като пожарище в гърдите му както мъж към жена се пали. „Грешно й туй нещо, чорбаджи Найдене”, си думаше на ум старият чорбаджия, но сърцето му още по-лудо биеше. Не спираше, не мирясваше. Сватбата идеше, приготвяха даровете, отделяха телците, кочовете, петлите за голямата гощавка. Вино цял керван докараха от гръцко, върла ракия чак зад Хемуса взеха, равни дворове метяха и чистиха, а чорбаджи Найден по-отнесен ходеше от сина си. „То туй нещо е от радост - думаше чорбаджийката - много обича той Запряна, затуй се радва толкоз. Цялото си имане на него остая и се радва на хубавата булка дето сий избрал. Хубава и умна, богата”. Тъй думаше чорбаджийката, ама нещо тихииичко я човъркаш под лъжичката и стомахът й на топка се свиваше. Познаваше тя тоз поглед на мъжа си, знаеше кога и защо гледа тъй изпод вежди и мълчи. „Божеее, дано не е тъй, Боже, дано да съм грешна в мисълта си и дано опазиш сина ми от баща му”. Сякаш не сватба идеше към чорбаджийските равни дворове, а голяма и тежка буря връхлиташе,  чорбаджийката осъмваше и замръкваше пред иконите донесени чак от Божи гроб.

Днес вече трети ден сватбата вървеше, наближаваше селото на чорбаджиите. Булката най-отпред яздеше, на вран кон, накичена с варак и тежки премени. Тънко було пред лицето  й се стелеше и закриваше дивната красота от хорските очи. Не беше венчана още булката и никой нямаше право да я вижда в лицето. От двете й страни яздеха стар свекър и кума, а зад тях идеше коня на Запрян. Гледаше той булчето си и в гърдите му тихата радост растеше. Ей, малко остана, след венчавката ще вдигне булото, ще погледне любимите й очи, ще я отведе в къщи и...

Чорбаджи Найден язди до младото булче на сина си и нечисти мъжки мисли се въртят в главата му. Изправен на седлото язди той, силен е още, здрав, як. Не се дава. Аленият пояс здраво е опасал половината му, изпъчил е широки гърди, яки мишци  и рамене напират от везания му със сребро елек. Седефена дръжка на голям нож се подава от силяхлъка му, ботушите блестят на слънцето. Поглежда скришом към снаха си, но булото му пречи да види очите й, а за тях му гори сърцето вече толкова месеца. Иска да ги зърне, иска да потъне в тях, да се отпусне и да се носи в нега,  да се носи....Сепва се, та туй е снаха му, жена става на най-свидното му дете, на сина му Запрян. Ехххх, ще види какво ще прави, като погледне в очите й отново ще реши дали може някоя вечер ей така, в тъмното да я скърши нейде из многото стаи на конака си, само веднъж да свие ръка през кръста й пък подир туй да става каквото ще. Тоз мерак ще го умори него, тоз мерак. Поглежда към сина си назад. Хубав мъж, все едно себе си вижда на младини, но е някак по-тих, по-благ. На чорбаджийката, на майка си се е метнал. „Еееххх, синко, оставям ти цялото имане още сега, само ще грабна булката ти и ще забягна....”. После си мисли, че тя булката без имане за какво ще бяга с него, когато си има млад мъж и богат до себе,  за него е тръгнала да се венчава. Сърцето чорбаджийско се блъска в гърдите, напира да изхвръкне, буря бушува...

Задуха страшен вятър, земята се разтресе. Свали булото от главата на булката, свали китките на сватбарите, хвърли самурените калпаци на свекър, кум и младоженец, вдигна шамиите на чорбаджийката и жените. Затрещяха светкавици, дъждове заваляха, ледени парчета зачаткаха върху сватбата, конете, каруците, чеизите. Нямаха време сватбарите да бягат, да се крият. Вятърът, студът и ледът ги спряха на място, покриха ги, вкамениха ги. На място Господ остави похотливия свекър, цялата сватба, нещастния младоженец и гиздосията  на красивата булка.

Завинаги.

Милка Маркова