Семейство на ръба
Обедната почивка мина неусетно. Лек сандвич, малко музика, съзерцание към далечните планини. Неопределени мисли, релакс. На душата ми е леко и е приятно да седя сред тишината.
Първият пациент в след обяда е мъж. Усмихвам се на ум защото мъжете, които идват не са толкова много. Без да съм си поставяла за цел помня почти всички и историите им. Какво ли измъчва един мъж в настъпващата пролет.
Отворих вратата към секретарската стая, а той вече чакаше. „Точен е „- помислих си и го поканих в кабинета.
Поздрав, усмивка. Приятен мъж, около четиридесетте, спортен тип, възрастта все още не го беше изплашила.
- Амиии, откъде ли да започна и какво ли да Ви разкажа? - поколеба се той. Всички мъже започваха така.
- От началото - усмихнах се - започнете от началото.
- Началото беше красиво - въздъхна - както началото на всяка любов. Тя най-чаровната, аз най-влюбеният. Не съм от мъжете, които считат,че трябва само да съжителстваме. Исках семейство, исках да съм главата на това семейство, да съм отговорен и силен. Оженихме се. Роди ни си дъщеричка, после син. Всичко вървеше по мед и масло. До днес е така.
Мъжът въздъхна, после се усмихна отново и продължи.
-Децата са вече тийнейджъри, може да се каже,че нямаме никакви проблеми. Всеки изгради кариера, родителите ни са живи и здрави. Финансово също сме добре. Обичам я и още я харесвам. Не бягам от задълженията си, старая се всичко да ни е наред. Секса помежду ни - той ме погледна право в очите - секса помежду ни е все така интересен. Зная,че ще попитате затова веднага обяснявам. Тогава какво ми е, ще ме попита всеки, вероятно и Вие. Даа, какво ми е. Не зная, ако знаех нямаше да съм при Вас.
Замълча. Оставих го сам със себе си. Нека помисли, нека погледне отстрани.
-Уж всичко е наред, така както го мечтаехме и го уреждаме, но от известно време разбирам,ч е нещо става. Жена ми е мълчалива, тъжна дори. Взех се в ръце и седнахме да поговорим. Винаги сме споделяли. Попитах я направо, какво я измъчва. Нищо не било, просто не била щастлива, било й скучно, мислела,че връзката ни се е изчерпала. Бях повече от изненадан, бях съсипан. Как така се е изчерпала, как й е скучно, кое предизвиква такива мисли и чувства в нея? Не можех да повярвам и да разбера.
Облегна се назад, отпусна се. Оставих го да подреди мислите си, да набере смелост, да продължи.
- Разказваше ми, слушах и недоумявах. Правели сме секс по задължение, животът ни бил монотонен, не съм бил романтичен, нямало копнеж. Не беше вярно, поне за мене всичко това не беше истина. Обичах я, исках я, уважавах я, грижех се за всички. Бях щастлив с нея и семейството ни, доволен бях. Помолих я да ми каже конкретно, случки, моменти, за да разбера. Не можела, просто нямало какво да й дам повече, нито тя на мене. Така е, докторке, така е. Наистина какво още да си дадем. Та ние си даваме всичко, но това ли е скука? Това ли е изчерпване на една връзка? Защо сме заедно? Защото се обичаме мисля аз. Щом се обичаме и правим всичко един за друг, имаме всичко, тогава кое е изчерпано? Може би трябва да сме нещастни, може би трябва да имаме проблеми, да имаме някого навън? Тогава ли връзката ни ще е цяла и не изчерпана? Не разбирам. Вече дни и нощи мисля, преценявам, разсъждавам кое не е наред? Защо в днешното време все нещо ни е изчерпано? Защо е демоде да имаш добро и здраво семейство? Защо сме все неудовлетворени?
Младият мъж все питаше и питаше, тъжно ме поглеждаше. Не намираше отговор и вярваше, че тук, в моя кабинет ще намери истината.
-Какво повече да направя? Какво? Чувствам се предаден. На любовта ми, на щастието, което мисля, че дарявам и получавам тя сложи кръст. Нещо се пречупва в мене, нещо изстива, а не искам. Нали затова сме двама, нали затова се грижехме за любовта си, за да останем докрай? Сега ли да търся нови вдъхновения? Аз не искам друга. Аз я обичам, обичам децата си. Не желая нови връзки, семейства, нов живот. Идва ми на ум и друго. Мисля си, трябваше ли да оставям по нещо да куца в живота ни, да съм безотговорен в нещо, да създавам проблеми в нещо? Тогава ли нямаше да е изчерпана връзката ни? Мислех, че ние сме различни,че нашата любов никъде я няма. Лъгал ли съм се?
Мъжът гледаше към мене, но погледът му беше обърнат навътре, към неговата душа. Изказаните тревоги на глас по-ясно му представяха случващото се. Бавно се досещаше за някои причини, обясняваше си други неща.
- Дааа, вероятно не трябва животът ни да бъде толкова подреден. Може би трябва да има и проблеми за двамата, да не ни е толкова равно. Трябваше да оставя и за нея тревоги за разрешаване, препятствия и трудности, да я оставя да се бори, а да я подкрепям незабележимо отстрани. Да оставям усещането,че тя се е справила, не аз. Да й се радвам и да й се възхищавам,че е преодоляла трудностите. Сигурно така трябва. Прекалено сигурният и лесен, безпроблемен живот създава усещане за изчерпаност и безразличие.
Слушах младият мъж внимателно и си давах сметка,че почти винаги в такива ситуации на неговото място стоеше жена. Обикновено жените бяха тези, които се грижеха всеотдайно за всичко, а мъжете само печелеха пари и тръгваха по пътя на чуждото възхищение. Моят пациент беше затънал във всеотдайната си любов и не беше отчел, че жена му се движи и живее в друга среда, че нейните приятелки все се оплакват, а тя няма от какво. Затова се е почувствала изчерпана и без смисъл във връзката. Не е видяла грижите и любовта, те са станали за нея ежедневие. Мъжът продължаваше тъжно, понякога разпалено да разсъждава и да обяснява любовта и живота си. Накрая се умисли, погледна ме откровено в очите и каза:
-Разбрах защо идват при Вас. Когато кажеш някому всичко открито, без да мислиш кое как ще се приеме, изведнъж светват лампички на опасните места по пътя ти. Разбираш къде е острият завой. Благодаря Ви,докторке!
Стана, подаде ми ръка, усмихна се, тръгна. До вратата поспря и каза:
-Непременно ще се боря за любовта си и пак ще дойда да Ви кажа,че съм я опазил.
Остави ведро чувство в душата ми, надеждата си остави при мене и една мааалка горчивинка. Бях чувала много разкази, много съдби минаваха през кабинета ми, свикнала бях. Горчивината идваше от това,че една млада жена, на която нищо не липсва в живота беше на път да съсипе щастието си. Дори само заради това, да запазя такава любов си струваше да изслушвам пациентите си.
Милка Маркова
