Селото се е ширнало насреща по баирите. Къщята ту се емват нагоре по слънчевите пътеки към върха, ту тихичко слизат надолу към прохладата на реката. Жълтата пръст на високото се е сипнала, напекла се е и искри като златна. Там онова дето се белее ще да са гробищата. Колко бяло, все едно не е там пътят за оня свят. Старата жена избърсва една сълзица от набръчканото си лице и се усмихва на себе си. Там е мъжо й, там ще иде и тя скоро. Време й е вече.” За какво се живее след човека ти, за какво?” - пита се тя. Кога той си замина мислеше, че си струва да поживее още малко, заради децата. Хвана се здраво за тази вяра и не укроти дните си. Тъй, ама годинки поотминаха няколко и тя взе да усеща тежки краката си, немощ някаква, нежелание дори една чорбица да си свари. Добри деца и внуци беше отгледала. Кога синовете й я видяха, че наистина закъса, големият се прибра. Работен, тих е той. По цял ден нещо човърка из двора, оживи къщата й, поднови я. Не мисли и не придиря за кого и колко работи. Хубаво му е нещо да измайстори, да посади, да отгледа. Внуците идват, наглеждат я. Кое откъдето се откачи и тича тука, на село, при баба.

Усмихва се на себе си старата жена, рейва поглед към синьото небе . Внуците...Това е най-голямата благодат, която Господ дава на хората. Да дочакат внуци. Кога се родиха трите деца на големия син и двете на малкия, жената беше още чевръста и млада. Не й тежеше нищо. Помагаше  на снахите да отгледат милите й внучета, вземаше при себе си ту едно, ту друго. Водеше ги на селската детска градина. Не спираше от работа, но успяваха с дядо им да ги отгледат. Правеше закуски, дядото играеше с тях, вечер ги приспиваше с песни. Беше голяма певица на млади години и тихичко припяваше най-хубавите песни на внучетата. Те се привързаха към дядо и баба, не спираха да идват и когато пораснаха. Задомиха се и водеха цялото си домочадие тука, на село. Кога им се случеше радост и неволя пак при баба и дядо тичаха. Ех, сега са други времената. Разпиля ги живота по чужбина, че чак до Америка ги пръждоса. Няма ги, няма кой да отвори вратата. Добре,че синът й откак се завърна отваря туй чудо лаптопа, та вижда и тия в Англия, и тия в Америка. Не е същото, но поне чува гласът им и вижда ,че се усмихват.

Тежка въздишка се отрони от гърдите на старата жена. Облак затули веселото слънце и грозната му сянка падна върху селото. Само на снахите не можа да угоди старата жена. Особено на голямата. Не стъпваха тука, ама малката поне умее някоя добра дума да й каже. Голямата само мълчи и сумти, гледа лошо. Цял живот не можа да й направи  старата. Ни с помощ, ни с подаръци. Гледаше с нищо да не ги задължава, да не занимава и мъжете им с нищо, само и само те да са добре. Самите снахи родени на село, не можаха да свикнат с това на мъжете си, не искаха и да се изкаже да идват. Не ги караха, бяха здрави с мъжо, синовете яки, работата си сами вършеха. Снахите седяха в града и се грижеха за някое от децата си, другите бяха на село.

„Нейде сме сбъркали”- мислеше старата жена. Е, сега е друго, разбира голямата си снаха защо не стъпва на село дори мъжа си да види. Не може вече свекървата нито да готви както едно време, нито баници и питки да меси. Уж все тъй е чиста и подредена, но стара е вече, стара, не всичко е както някога. Може пък снахата заради това да не иска да я види. Мъчи се къщата чиста да държи, кога разбере,че някоя от снахите ще намине. Пак мете, пак чисти, ама старост пуста. Очите не виждат, ръцете слаби, краката не държат. Сърцето й се свива кога е тука снахата. Дума не обелва, на масата сяда по-далече от свекървата, муси се. Понякога я чува какви думи нарежда на сина й, стомахът й на копче се свива, тежи й. Каилна е сама да седи, колкото може ще живее и както може. Само да не е причина за раздори в семействата на синовете си.

Погледът на старата жена бавно обходи насреща селото. Сърцето й се разнежи от гледката. Стана й мило. Това е бащината й къща. Цял живот от тук е гледала селото, баирите, слънцето. Облегна глава назад, в очите и прибеля нещо. Какво ли е пък това, какво бяло вижда отсреща. Там нищо друго бяло не знае да има освен гробището. То се белее така. Аааа, не е, облак бял иде към нея, расте. Че защо бял облак, големите облаци са черни. Чуди се жената, а облакът се разтваря, просинява небето и насреща иде мъжо й. Засмян, подава ръка и вика:”Айде, жено, ела при мене. Айде да те водя. Стига ти толкова тука. Ела с мене. Там е хубаво, спокойно. Айде”.

Жената подава ръка, надига се и е леко, леко, като птичка е. Тръгват двамата с мъжо й , облакът ги поема в белотата си и е тихо, и спокойно наоколо. Дори птичките не пеят.

 

Милка Маркова

тъжно :( ... Хубаво е, когато човек намира утеха в малките неща, когато не се бори за богатство и слава, а благославя със сърцето си това, което има - колкото и малко да е то.