Постинг
19.02.2015 16:29 -
Земята на розите
Сивееше вече, снегът тихо застилаше притихналото село. Нощта с потайни стъпки слизаше от гората и влизаше в селото. Прикриваше се зад кюшетата, надничаше през прозорците. Мракът се настаняваше по дворовете и се утаяваше зад дуварите. Уличните лампи едва мъждукаха, притихнали под ласките на падащите снежинки.
Бавно крачеше старият циганин, едва влачеше премръзналите си крака, увити в кой знае откога мокри парцали. Подпираше се на тояжката си и вървеше пипнешком. На сън да го бутнеха знаеше пътя и не му трябваше да гледа. С посинели пръсти стискаше дръжката на бакрачето си. Там, в него беше животът му. Тая вечер добри хора сипаха малко свинска пача, топла и блажна, завили му бяха в стар вестник дебел крайщник хляб. Ще си хапне добре. Цял ден стомахът му къркореше от глад и се превиваше на възел. Знаеше той в кой ден и на коя порта да похлопа, че да не го върнат. Сега, преди Коледа, хората тръшнаха големите годинаци шопари, вред миришеше на щавена кожа и препечено месо. Не го оставяха гладен стопанките. Смиляваха се над него и все слагаха по нещо в торбичката или в бакрачето му. Усмихна се мъжът на себе си и вдигна лице за целувките на снежинките. Наближаваше края на селото, а там, току на поляните беше неговата схлупена къщурка. Една стаичка на земята, с маалко прозорче от замазано в стената стъкло. Гледаше нагоре, към поляните и тъмната гора. В тая гора беше спасението му. Горският, добър човек, разрешаваше да събира по някой паднал клон, да пали огнището в стаичката си. Туряше вечер дебело сурово дърво в огъня и то мъждеше цяла нощ. Тъй поне не зъзнеше от студ под парцаливия юрган. Завиваше се през глава и слушаше воя на вихрушката. Усещаше я как чука по вратата, по стъклото на прозорчето, как блъска малката къщурка сякаш иска да я стовари върху бедния човечец.
Върви старият циганин из пъртината, наближава къщичката си, предвкусва сладостта на храната, която носи и мечтае. Още някой друг месец, няма да е дълго и ще пукне пролетта. По поляната ще назеленеят кукуряците, ща зазвънят с камбанките си. Ще замирише на теменужки из трънките наоколо, ще набоде младата тревица. Тогава, ех , тогава той ще тръгне на далечен път. Ще си окастри една хубава, дебела тояга от гората. Може да накара горския да му я отреже от някое яко меше. Ще изпроси що-годе здрави цървули от добра стопанка,че пътят му ще е дълъг. Друга пък му обеща чисти и здрави дрехи, прилични. Ще се премени кьор Юсен, ще мине Балкана и ще слезе там, дето розите цъфтят. В него край се е раждала жената, която беше в младините му.В него край живее сега дъщеря му. Иска да я види. Не я е виждал от малка. Сърцето му трепти за нея.
Иххх, кьоравите му очи засълзиха, премрежиха се. Той и тъй не виждаше, ама нали знае пътя, нека блъска снега. Беше обърнал взор назад, към младите години. Тогава беше слабичък и весел циганин. Открадна жена си от техните и я доведе тука, в това село. Пъргав беше, работлив. Работеше по хорските нивя, плащаха му. Жена му пееше по цели дни и на главата й все роза закичена. Той тичаше след нея, да я хване, да помирише розата. После да скърши снагата й в малката стаичка и цяла нощ да я люби. Под звуците от гората, крясъка на совата, усмивката на луната. Роди им се малко, черничко момиченце с къдрави плитчици. Носеше го на раменете си, а след тях ситнеше циганката му. Весели и безгрижни години.
После стана страшното. По вършитба беше, падна от купите слама, набоде окото си на желязна вила. Цериха го знахарки, но окото му изтече, другото от болката се смали и взе трудно да вижда. Хората не го търсеха вече за работа. Даваха му тези, по чиито ниви беше работил, даваха му дрехи, храна. Не го оставяха гладен, даваха и за детето. Жена му взе да се сърди, да плаче, ама не рачи да поработва по къщите. Един ден като се прибра в къщичката не я завари. Взела дъщеричката, едно вързопче дрешки и заминала за нейното си село. Казала да не я търси, няма да се върне. Не ги видя повече.Понякога чуваше от пътници, че дъщеря му порасла, учила малко, работела. Подир туй се задомила. Мъката тежеше в гърдите му, но се радваше, че е добре, че вече е голяма и работна. Само една мечта имаше, да я види поне веднъж дорде единственото му око държи пътя още.
Реши и започна да събира малкото парици, които пускаха в шепата му. Молеше тоз, онзи да им поработи, че му трябват пари. Хората не му даваха работа, знаеха, че не може и го даряваха с още храна. На него храна не му трябваше, стигаше му туй дето му даваха.Трябваше да им каже защо са парите. Тогава добри хора от махалата обещаха, тръгне ли, ще му дадат някой лев. Да е спокоен.
Най-после пристъпи прага на къщичката. Бутна вратата, стъкна огъня и седна пред него. Протегна крака напред, да ги стопли и загреба с лъжицата от изстиналата пача. Топеше огромни залъци от крайщника и загрибаше с лъжицата. Гледаше огъня и в пламъците му пътуваше бавно към ония поля с розите.
Навън снегът трупаше, стигаше амен до стъкълцето на прозорчето. Старият, кьорав циганин не се обръщаше да го погледне, той виждаше слънце и рози. Сред тях засмяна идеше дъщеря му. Само ще я види, нищо няма да й рекне. Какво да й каже. Не можа да я отгледа с двете си ръце. Какъв баща е той. Затуй само ще я види, ще я погледа. Да се напълни душата му с радост от чедо. Едно е зорът сега, да дочака пролетта. Да тръгне полека с торбичката и тояжката в ръка.. При неговата дъщеря, при неговата уханна роза. Там, в земята на розите.
Милка Маркова
Бавно крачеше старият циганин, едва влачеше премръзналите си крака, увити в кой знае откога мокри парцали. Подпираше се на тояжката си и вървеше пипнешком. На сън да го бутнеха знаеше пътя и не му трябваше да гледа. С посинели пръсти стискаше дръжката на бакрачето си. Там, в него беше животът му. Тая вечер добри хора сипаха малко свинска пача, топла и блажна, завили му бяха в стар вестник дебел крайщник хляб. Ще си хапне добре. Цял ден стомахът му къркореше от глад и се превиваше на възел. Знаеше той в кой ден и на коя порта да похлопа, че да не го върнат. Сега, преди Коледа, хората тръшнаха големите годинаци шопари, вред миришеше на щавена кожа и препечено месо. Не го оставяха гладен стопанките. Смиляваха се над него и все слагаха по нещо в торбичката или в бакрачето му. Усмихна се мъжът на себе си и вдигна лице за целувките на снежинките. Наближаваше края на селото, а там, току на поляните беше неговата схлупена къщурка. Една стаичка на земята, с маалко прозорче от замазано в стената стъкло. Гледаше нагоре, към поляните и тъмната гора. В тая гора беше спасението му. Горският, добър човек, разрешаваше да събира по някой паднал клон, да пали огнището в стаичката си. Туряше вечер дебело сурово дърво в огъня и то мъждеше цяла нощ. Тъй поне не зъзнеше от студ под парцаливия юрган. Завиваше се през глава и слушаше воя на вихрушката. Усещаше я как чука по вратата, по стъклото на прозорчето, как блъска малката къщурка сякаш иска да я стовари върху бедния човечец.
Върви старият циганин из пъртината, наближава къщичката си, предвкусва сладостта на храната, която носи и мечтае. Още някой друг месец, няма да е дълго и ще пукне пролетта. По поляната ще назеленеят кукуряците, ща зазвънят с камбанките си. Ще замирише на теменужки из трънките наоколо, ще набоде младата тревица. Тогава, ех , тогава той ще тръгне на далечен път. Ще си окастри една хубава, дебела тояга от гората. Може да накара горския да му я отреже от някое яко меше. Ще изпроси що-годе здрави цървули от добра стопанка,че пътят му ще е дълъг. Друга пък му обеща чисти и здрави дрехи, прилични. Ще се премени кьор Юсен, ще мине Балкана и ще слезе там, дето розите цъфтят. В него край се е раждала жената, която беше в младините му.В него край живее сега дъщеря му. Иска да я види. Не я е виждал от малка. Сърцето му трепти за нея.
Иххх, кьоравите му очи засълзиха, премрежиха се. Той и тъй не виждаше, ама нали знае пътя, нека блъска снега. Беше обърнал взор назад, към младите години. Тогава беше слабичък и весел циганин. Открадна жена си от техните и я доведе тука, в това село. Пъргав беше, работлив. Работеше по хорските нивя, плащаха му. Жена му пееше по цели дни и на главата й все роза закичена. Той тичаше след нея, да я хване, да помирише розата. После да скърши снагата й в малката стаичка и цяла нощ да я люби. Под звуците от гората, крясъка на совата, усмивката на луната. Роди им се малко, черничко момиченце с къдрави плитчици. Носеше го на раменете си, а след тях ситнеше циганката му. Весели и безгрижни години.
После стана страшното. По вършитба беше, падна от купите слама, набоде окото си на желязна вила. Цериха го знахарки, но окото му изтече, другото от болката се смали и взе трудно да вижда. Хората не го търсеха вече за работа. Даваха му тези, по чиито ниви беше работил, даваха му дрехи, храна. Не го оставяха гладен, даваха и за детето. Жена му взе да се сърди, да плаче, ама не рачи да поработва по къщите. Един ден като се прибра в къщичката не я завари. Взела дъщеричката, едно вързопче дрешки и заминала за нейното си село. Казала да не я търси, няма да се върне. Не ги видя повече.Понякога чуваше от пътници, че дъщеря му порасла, учила малко, работела. Подир туй се задомила. Мъката тежеше в гърдите му, но се радваше, че е добре, че вече е голяма и работна. Само една мечта имаше, да я види поне веднъж дорде единственото му око държи пътя още.
Реши и започна да събира малкото парици, които пускаха в шепата му. Молеше тоз, онзи да им поработи, че му трябват пари. Хората не му даваха работа, знаеха, че не може и го даряваха с още храна. На него храна не му трябваше, стигаше му туй дето му даваха.Трябваше да им каже защо са парите. Тогава добри хора от махалата обещаха, тръгне ли, ще му дадат някой лев. Да е спокоен.
Най-после пристъпи прага на къщичката. Бутна вратата, стъкна огъня и седна пред него. Протегна крака напред, да ги стопли и загреба с лъжицата от изстиналата пача. Топеше огромни залъци от крайщника и загрибаше с лъжицата. Гледаше огъня и в пламъците му пътуваше бавно към ония поля с розите.
Навън снегът трупаше, стигаше амен до стъкълцето на прозорчето. Старият, кьорав циганин не се обръщаше да го погледне, той виждаше слънце и рози. Сред тях засмяна идеше дъщеря му. Само ще я види, нищо няма да й рекне. Какво да й каже. Не можа да я отгледа с двете си ръце. Какъв баща е той. Затуй само ще я види, ще я погледа. Да се напълни душата му с радост от чедо. Едно е зорът сега, да дочака пролетта. Да тръгне полека с торбичката и тояжката в ръка.. При неговата дъщеря, при неговата уханна роза. Там, в земята на розите.
Милка Маркова
Символ-верую на българската комуна
От всекиго според късмета, всекиму споре...
Абе, къде е този Дянков, да го питам нещ...
От всекиго според късмета, всекиму споре...
Абе, къде е този Дянков, да го питам нещ...
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 8055
