Постинг
27.02.2015 07:37 -
Времето
Времето върви бавно. Откакто съм тука дори часовника не бутвам. Не му обръщам времето в лятно, че после пък в зимно. Часовникът отмерва часовете, но не го и поглеждам почти. Будя се по някое време, понякога все още се стряскам, че ще закъснея. После някъде от дълбините на съзнанието ми изплува успокояващата мисъл, че вече не бързам и не закъснявам. Унасям се блажено в сладък сън. Последните часове преди зазоряване са най-сладки.
След дълго плискане в банята, освежен, излизам навън пред къщи както си му викаме на село. Благодат. На изток вече е прибеляло и разведряло. Слънцето на половин диск наднича закачливо. Кафето ми аха да кипне на котлона. Нарочно не си донесох кафе-машина. Като не е на жар, поне на котлон да е през лятото, зимата си го кипвам на живата печка в кухнята.
Сядам, припалвам цигара. Ех, не е редно, здравословно и тъй нататък, но пък ми е драго. Сутрин с кафето си пия и тютюна. Отпивам яка глътка, дръпвам от цигарата, присвивам очи и бавно оглеждам хоризонта. Зелено, синьо, златно, мирис, птича песен, красота. Не е тишина защото всичко запява и забръмчава, но не е онова бръмчене на шумния град. Не, не е, това бръмчене и жужене е от божия свят наоколо. Първите ранобудни врабчета вече проверяват за остатъци котешката трапеза. Котката пък все още се спотайва нейде свита на кълбо и на топличко след нощните си похождения. Кучето е легнало в краката ми. Хладно му е, вижда се, но не би ме оставило сам. Вярно върви след мене още от ставането сутрин.
Не бързам за никъде. Ден голяяям , казваше един стар човек някога. Наистина е така. Още от вечерта съм си намислил каква ще я подкарвам днес, след закуската. Подредил съм си всичко, натъкмил, полека, свирукайки си ще работя. Отмахвам от котлона млековарката,че откога е засвирила. За един мъж някои удобства на кухнята никога не са излишни. Сега ще направя чудесна попара от прясно мляко. Купувам си го от съседи. Тъдявашни са, имат кози, млякото е чудесно и дъхти на треви.
Допивам кафето, довършвам цигарата и сядам пред купата с млечна попара. Похапвам и се усмихвам на утрото. Слънцето вече изскочи от постелите си, оглежда усмихнато земята, наднича под дърветата и ги огрява едно по едно. Пийва бистра росица от листата, бодва с лъчите си неизправените тревички, разтваря венчетата на цветята. От някъде пристига писаната ми подмамена от аромата на прясно млечице и започва сърцераздирателното си искане : сега и веднага. Нагласил съм й попарката. Зная,че е нетърпелива, виж песът си знае мястото и времето. За него има специална порция кокали, подарък от други съседи. Живеем си дружно, аз кучето и котката. Вече година сме сключили този съюз за живот на село и ни е много добре.
Сам пристигнах, без жена и деца. Децата отдавна си имат свои семейства и живот, а жената...ех, жената. Всеки пое на стари години по своя път, защото аз исках на село, тя пък - гражданка, родена на село. Без кавги и без обиди всеки тръгна по пътя си.
Бащината къща ме посрещна примирена, решила, че ще остане самотна до края на дните си. Прашясала и притихнала, задрямала под тежестта на годините. Срещата ни беше тиха, безмълвна. Дни наред тя се чудеше истина ли е завръщането на едно от децата, отгледани в скута й. Дни наред аз се чудех това ли е къщата на спомените ми и щастливото детство. После полека отношенията се избистриха, натъкмиха. Стая по стая, тихомълком тя открехваше общото ни минало, стая по стая аз връщах общите ни надежди за бъдещето.
Дворът, буренясал и разхвърлян на воля се стресна от моето пристигане. Не искаше да отстъпи нито педя. Поставяше на пътя ми най-различни саморасли драки, захвърлени железа, почти изгнили стари дървета. Тогава отнякъде пристигнаха писана и песът. Просто ме откриха. Реших,че са само любопитни, но те останаха. Разпитах чий са, никой не ги познаваше. Съседите казаха,че кучето се привързва към стопанина си, не към къщата. Значи това куче е останало без стопанин и си е търсило друг, докато ме е открило. Котката пък се привързвала към къщата. Вероятно майката на моята Писана я е родила в нашата къща и тя затова е останала тука, нищо, че няма стопани. Така заживяхме тримата. Писана, аз и кучето Петко. Реших,че и на тримата имената трябва да са с П . Тя-Писана, той Петко, аз Продан. Вече втора година си живеем задружно и щастливо. Писана ни се глезка и лови мишките, но по-често седи изтегната на слънце и мърка. Петко варди къщата, дворът и мене , а аз се грижа за прехраната на трима ни.
Постепенно почистих и подредих къщата. В нея имаше всичко останало от сръчните ръце на майка ми, че и на баба ми. Изтупах, измих, подредих. Е, мъжка подредба, но на мене си ми е добре. После претребих мазите, таваните, навесите и пристройките. Баща ми беше „стара къща”. Имаше всичко: от малкото трионче и гвоздейче, до разните инструменти и уреди за мъжки дейности. Поизчистих двора и градината, разработих част от мястото. Започнах да се уча да садя и сея. Като за начинаещ се получаваше. Съседите макар и малко не ме оставят сам. Наглеждат ме, донасят ми това-онова, аз пък им помагам с каквото мога.
Знаете ли колко е хубав животът ми сега? Някой ще си каже: да, ама си сам. Така е,самотата е лошо нещо. В началото все понечвах да река нещо някому. После се усетих, че мога и сам да си говоря на глас. На село всичко може. Простор да искаш. Дори си запявам докато работя, свирукам си, говоря си. Еее, разбира се ,че е по-добре половинката ти да е до тебе, но като не иска. Това насила не става. Само понякога се чудя истински ли е бил животът ни заедно или защото така трябва и „да не кажат хората нещо лошо за нас”.
Ей, повярвайте ми, много е добро да се завърнеш на село, на спокойствие и тишина. Гладен не се умира, от работа пък съвсем. Бавно, полека, планирано, но не на всяка цена.
За тия близо две години се научих да си готвя някои неща. Най-лесното бял боб и картофена чорба. Включвам котлона, слагам всичко в тенджерата и се вари. Едното става за нула време, другото за два часа и нещо. Лесно и вкусно. Зимата, на печката в къщи. Къкри си яденето, аз си чета книжката или си гледам телевизия. Отделно манджите дето си ги зная от млади години:цър-пър на туй-онуй. Де наденичка, де месце, може в тигана, може на скаричката или на жарава. Пържа си яйца, сиренце си нарежа, салатка или трушийка, абе има какво да се яде. Когато пък някоя комшийка ме сайдиса с паничка ядене не се назлъндисвам. Намирам с какво да се отблагодаря. Нещо ще им измайсторя или пък ще ремонтирам. На село отношенията между хората са по-чисти, все едно не сме същите.
Като дойде време за пенсията прескоча до града, напазарувам каквото ми трябва и за цял месец се закотвям на село. Добре ми е. Ей на, миналата есен една баба, комшийка, ме научи да правя селска трушйка. Сложих всичко в буркана, тя ми направи саламурата, залях зеленчуците и готовооо. Извадих си картофи, насадени пролетта, имах и бял боб малко, брах плодове от дърветата, лук,чесън се роди. Събирах материал от изоставени дворове, джанки, круши, сини сливи, сварих си малко ракийка. Е, като за първа година беше добре. Тая година разчиствам малкото лозенце в дъното на градината си, ще имам и винце на есен.Абе да видиш как хем денят минава неусетно, хем не е празна мазичката ми , хем пък съм доволен, че мога.
Кога ми писне от самота слизам до центъра. Сутрин ли е, ще сръбна кафе с мъжете, пък и жени има, ако е надвечер ще пийна едно за мерак. Ще разменя някой лаф, ще понапопържаме тоя-оня от властта и хайде у дома. Петко винаги слиза с мене, двамата сме. Писана пък ни изпраща до вратата и там ни посреща. Абе идилия, но има време за всичко.
Втора есен ще посрещам на село, свикнах и ми е добре. Понякога децата си идват за ден-два, понякога някой приятел наминава. Ей тъй, уж нещо да ме пита. Сядаме отпред на теферич, пийнем едно-две, замезваме, говорим си. Все едно и също ме питат: как свикна. Ами, свикнах им викам, не беше трудно. То било рай да си живееш на село. Душата ми се пълни с благодат, спя си хубаво, работя си. Вече не се изморявам бързо, позаякнах. Разговарям си с хората колкото и когато искам. Никой не ми натрапва себе си, нито пък гюрултията си. Само едно съм благодарен: не продадох бащината къща. Голямо богатство е, ей, да знаете. Събуваш се и влизаш също като оня заврян зет от вицовете. Майките и бащите ни имане са ни оставили, пълни къщи с имане.
Времето пък, времето е всичкото на света. Имаш го и му се радваш и наслаждаваш, а то те повежда в дните напред спокойно и без бързане, мъдро. Ти само се оставяш в ръцете му и си живееш живота.
Милка Маркова
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 8055
