Думите на снаха й я жегнаха дълбоко в сърцето. Двете жени си говореха винаги откровено, казваха истината и никога не се нагрубяваха или озлобяваха една срещу друга. Отношенията им от първия ден бяха почти като на майка и дъщеря. С тази разлика, че са снаха и свекърва.
Днес си говориха за младостта, за любовта и снахата мило я помоли да й разкаже за нейната младост, за нейната любов, сватба. Анка се размекна, влезе плахо, на стъпки в спомените си, после се потопи дълбоко. Младостта й я обгърна с мека хлад, все едно в горещ летен ден влиза в не много студена вода, която я охлажда и гали тялото й. Младостта се зареди пред възрастната жена, тъжни и бедни дни, после трепети и вълнения, а после, ех, после..... Разказва и разказва на снаха си, но не я виждаше нито чуваше . Само говореше за това, което виждат очите й, обърнати назад. Затова думите на снахата я стреснаха като летен гръм и я зашлевиха като силна ръка.
-Майко, ти си толкова добър човек, защо си постъпила така подло? Не мога да повярвам, че си способна на такова нещо. Какво спечели от предателството, какъв беше животът ти и струваше ли си?
Наистина, стъписа се Анка, струваше ли си. Този въпрос нема смелост да си зададе никога през живота си. Никога. Дори на ум, дори пред себе си камо ли пред друг не изрече съжаление или обвинение и разкаяние.
Някога, когато беше мома за женене живееха много бедно. Нямаха земя. Майка й работеше по чужди имоти, баща й всяка сутрин отиваше до близкия град да търси работа на парче. Изхранваха се само от туй, което произвеждаха в малката градина към бедната си къщица. Анка имаше още две сестри, а тя беше най-голямата. Повдигаха се момички вече, приятелките им за годежи и сватби приказваха, а Анка и сестрите й не смееха дори да помислят. Кой ще ги поиска тях? Бедни, боси и голи, даже чеиз нямаха, нито сандъци да го наредят вътре. Нищо си нямаха. Малките сестри отидоха слугини в града, а Анка вече мома за женене, остана при техните да държи къщата, а те да работят людското.
Тогава приятелката й, от чийто двор я делеше само ограда една вечер тайничко й сподели, че ще я годяват. Как, защо,откъде, питаше Анка и сърчицето й трептеше от вълнение заедно с това на приятелката. От града бил, имали много стока, овчарници извън града, къщи при кошарите и други в града, земя. По-голям бил от тях десетина години, но силен, як, работен. Двама братя били, ама баща им натрупал стока и имане и за двамата да има.
-Божке, Дено, блазе ти. Чист късмет е това, ама вашите са по-имотни, затова и родът на този човек се е спрял на тебе. При мене кой ще спре, та аз си нямам нищо - натъжи се Анка.
-Не се коси, сестро, и за тебе жених ще се намери. Ти пък си хубавица. Какво лице имаш, колко мила усмивка, косата ти равна няма. Домакиня си, добра си и сговорна, бедно, но хубаво се носиш. Подребата, която можеш никоя селска мома я не може. Ще те поскат, небой се - така утешаваше Денка своята най-близка приятелка.
- Нали ще дойдеш да шеташ на годежа ми, Ано? Нали ще дойдеш - запрегръща я тя - Да наредиш масите като за гражданя, да слагаш манджите и почерпките, ти знаеш и можеш, пъргава си и по градски шеташ.
Иска ли питане, в деня на Денкина годеж Анка отиде отрано у приятелката си. Сплетоха косите си, подредиха голямата стая за гости. Майките им готвиха, шетаха, бащите влизаха и излизаха притеснени, все ракията и виното гласиха. Кога сичко приготвиха, двете момички облякоха празничните премяни. Красиви бяха и двете. Анка, макар и по-бедна, с по-скромна рокля, грееше до приятелката си все едно тя щеше да е годената.
Никога не забрави Анка този годеж. Тежки годежари дойдоха, граждани хора, имотни. Свекър, свекърва, девер и годеникът. Голям мъж, едър, силен, цялата вечер дума не пророни, нито пък усмивка. Анка и майка й цяла вечер шетаха, принасяха и отнасяха блюдата, вкусните манджи, потните кани и шишета. Кандидатът за Денкината ръка мълчеше, хапваше, надигаше чашата и понякога хвърляше тежки, тъмни погледи към Анка. Сърцето й трепваше, обръщаше се в гърдите и аха да изскочи от гърлото, но се спираше там и тя едва си поемаше въздух. Бузите й руменееха, после ставаше бяла като платно. Не чуваше нищо, не виждаше никого. Само донасяше, отнасяше и мярваше тъмния поглед на годеника. Разговорите на масата вървяха, отначало буйно, весело, после се утаиха и накрая напълно замряха. Старите зеха да казват туй-онуй, да подсещат младия мъж от града, че е време да тръгва, ама преди туй трябва да каже защо е довел тука родата. Той мълчеше и тежко гледаше надолу. Поизкашляше се баща му, майка му подсказваше, че май ще тръгват вече, но той не отваряше дума. Денкините майка и баща, Денка, бледнееха и кършеха ръце под масата, но мъжът мълчеше. Най-накрая стана, дръпна стола отривисто назад, рече :”Сполай ви и довиждане”, и излезе из къщата. Родата му го последва вземайки си довиждане с момините роднини и всички се качиха на файтоните, които ги отнесоха към близкия град.
Годеж не стана. Денка цяла нощ плака, другите дни после все плака. Майка й не смееше из село да се покаже, нито хората да погледне. Анка тешеше дружката си и не се отделяше от леглото й.
Докато след неделя в ранния следобяд един файтон спря пред Анкините порти. Конете запръхтяха и звънът на безбройните им звънчета стресна задрямалата и омъчнена махала. Мъжът от града, Денкиният годеник, слезе бавно от файтона и всички зачакаха какво ще стори. Явно се беше засрамил от държанието си, опомнил и идеше прошка да иска и ръката да иска на Денка. Не, мъжът подмина Денкината порта и почука у Анкини. Изскочи майка й, посрещна мъжа и го покани да го заведе у съседите, но той я спря с ръка и пое навътре към къщицата им. Бедно, но винаги чисто и преметено беше у тях. Наведе се едрият мъж, прекрачи прага, дръпна един стол и се отпусна. Бащата на Анка излезе от вътрешната стая гологлав, подаде ръка на госта и се засуети. Майка й стискаше ръце под престилката си и правеше знаци на Анка да налее поне вода. Друго нямаха за гости. Вода и сладко от стъргана дюля. Побърза Анка, извади корупчето пълно със сладко, малките лъжички, две стъклени чаши, четири сладкени чинийки, малки като напръстничета. Постави всичко, което имаха като най-ценно и само за гости върху подноса и го занесе пред госта. Всички мълчаливо я чакаха.
-Вижте, зная, че идвам самичък, но такова решение взех. Харесах Анка, вашата дъщеря, миналата неделя у комшиите ви кога гостувахме. Разучих коя е, как се казва и каква мома е. За мене ще кажа, че жена си гладна няма да оставя. Затуй дойдох да ви поискам ръката й. Ако вие сте съгласни да ми я дадете за жена, до другата неделя сватба ще направим. Чеиз и зестра не ща никаква. Зестрата ще е Анка. Разходите по сватбата ще са мои. Искам сега да чуя думата ви.
Анка едва успя да остави табличката на масата. Причерня й, ушите й запищяха, свят й се зави, пребледня и се строполи на близкото одърче. После като опарена скочи и сълзите й закапаха.
- Ами то, какво да кажем - замънка баща й - голяма чест е това за нас, ама Анка да каже. Речи чедо, ти съгласна ли си, че то така отведнъж и неочаквано - още по-объркан говореше баща й, почти шепнеше. Майка й онемя и дума не можа да отрони.
Мъжът се обърна към нея:
-Анке, твой ред е, кажи и ще тръгвам.
Какво да каже, какво. Още миналата неделя като го видя да слиза от файтона пред Денкината порта го хареса, още тогава стомахът я сви, а сърцето й запърха. Какъв мъж! Късметлия е тая Денка, живот ще си живее с него. Имотен, възрастен, голям и хубав, в града живее. Ще си относи на дрехи и гиздила, ще живее като градските кокони, а Анка знаеше как живеят те, че беше им слугувала от малка до момичка. После, кога улавяше погледа му върху себе си отмалата я връхлиташе като буйна и мътна вода, като вихрушка и свяст не й оставяше. Дълго се чуди защо не направи годеж този мъж за Денка. Ето отговорът, нея е харесал, бедната Анка, красавицата.
- Ами....съгласна съм - се чу да шепти с пресъхнало гърло и разтреперани устни.
После всичко се завъртя като в панаирджийски калейдоскоп. Шарено и черно-бяло, блестящо и сиво, тъмно и светло. До неделята сватбата стана. Анка беше нежна и красива булчица, такава рокля по село не бяха виждали, такова було, такава тежка сватба. Денка и семейството й се изселиха, продадоха къщата си и заминаха нанякъде, не искаха да живеят дори до Анкините родители. Преди сватбата още Денка само две думи каза на приятелката си и Анка не ги е забравила до ден днешен. Животът не беше нито лош, нито пък много хубав за бедното момиче от село,станало гражданка. Добра беше Анка, напреко на никого не каза в мъжовото си семейство, нито пък на мъжа си. Не гладуваше, имаше си всичко, две деца отгледа, зет и снаха завъди. Мъжът й беше суров човек, нежна дума и ласка никога не получи, но и лоша не й каза. Беше безкрайно пестелив и имотен, всичко си имаха, но не живяха охолно. Не бяха на село, но все едно не бяха и в града. Ред, дисциплина и труд, това беше в тяхното семейство.
Като от дълбок сън се събуди Анка, погледна снаха си. После мило й се усмихна, потупа я е по нежната ръка и рече:
- Зная, маме, зная. Само едно ще ти река и туй не е извинение, нито оправдание. Годежът, който баща ти идеше да направи с приятелката ми беше нагласен сватлък. Не бяха се виждали никога. Туй, което се случи между него и мене беше дето му викате сега - любов от пръв поглед. Беше нещо голямо, внезапно, силно, тъмно и в същото време разтърсващо,непреодолимо, стряскащо, фатално. Нямаше как друго да стане. Ти ме попита струваше ли си. Струваше си, дъще. Една такава любов, без думи, но за цял живот, винаги си струва. Не мислиш ли?
Милка Маркова.
Според мене няма "правилно" и "неправилно", има виждане на автора. Но, това да е "кусурът", :). Благодаря ти за коментара и за прочита. Дааа,жената беше ангелска душица както се казва и наистина е било смелост за времето това.
Балканджи, благодаря ти. Случката е от преди 80-90 години. Друг век, други времена....смелост се иска да последваш любовта си. Може би,както каза tota всичко е Съдба.
благодаря ти.
радвам се, живи и здрави!
благодаря ти!
Поздрав! :)
Поздрав! :)
тя беше много тиха женица, никой не е мислил,че е била толкова силна в любовта.
