Постинг
24.03.2015 08:01 -
На заседание в кафенето
Една пролет, напъпила като младо момиче, току-що подигнало се. Уж вейките на дърветата голи, ама пъпките им като бахари. Аха, аха ще се отворят, стига слънцето да не се докундисва, а да грейне жълто и златно, да озари цялото синьо като мънисто небе и да загали де що свят се види. Времето излъга пойните птички и се позавърнаха рано. Прочистват си свирките и гърлата, настройват ги, че скоро ще затърсят и те любовта. Малки, остри иглички раззеленили полянките край къщите, а ония, пролетните теменужки , дивите, вече надничат край оградите.
Най-обичам тях, щото жена ми не ме кара нито да й тегля прави редове с мотичката, че да ги сади, нито пък да нося угнил тор от края на селото дето били кооперативните ферми. Там е голямо богатство, ми вика тя. Питам я, какво богатство из треволяка и оная мека земя, дето като стъпиш кракът ти потъва. Глупав съм бил или съм се правел, е мъдрият отговор. Сещам се аз, че там са изкарвали торта от краварниците на текезето , ноооо умно си трая, дано ми се размине ходенето до района с количка и лопата, ама не би.
Подсвирквам си обзет от такива сладки мисли, мъдри и насмешливи и ей ма на пред кафенето на центъра. Както всеки ден бай Васил вече е тука, а и други от местния парламент са в „залата”. Ей, как ми се иска на туй място да дръпна една виртуална усмивка, то така свикнахме с тия емотикони, че ми се ще и на жената да ги рисувам като си приказваме. Смях ме е, щото групата на „завърналите се” нарекохме тая зима „парламент”. Все заседавахме,че затова.
Бай Васил и още двама-трима днес са открили сезона навън. Седнали на една масичка пред кафенето и се препекуват като мартенски котараци. То и без туй си е март де. Дигам една ръка и надниквам да хвърля мераклийското око на Николинка. Как ще я пропусна, нали все едно няма да е сайдисана от мъжа си , ако не й чупя око за деня. Вземам горещото кафе и конячето, и се курдисвам в моята парламентарна група. Не съм закъснял, още се прозяват и бръщолевят за сутрешната шетня. Потривам ръце, грабвам чашката и ги чуквам по един , по един.
-Айде, да е жив денят на всички ни, кво сте я зафанали тая сутрин. Я, по-мераклийската, малко по-живо - им викам аз, а те се смеят и ми отговарят да не ги бъркам с Николинка и да спра вече намигащото си око.
- Голям яд ма е хванал на зетя да ви кажа, ей - оплаква се един от другата парламентарна група, по-новата, дето са от онова лято.
Наостряме уши и го гледаме подканящо и насърчително.
-Какво да ви кажа, снощи се обажда дъщерята, оплаква се на майка си,оплаква. Абе не й помага с децата, все по кафенета вечер, все нещо работа има, все зает. Какво искат днес младите не зная. Цял апартамент обзаведен с все дъщеря си за жена му дадохме и се пръждосахме да не им пречим, да се разхождат свободно голи из къщи и пак не му стига ,ей. Ще се грабна и ще отида, ще го овършея, ама дъщерята вика, тате, недей. По-лошо ще стане. Бе какви синове отгледахте -обръща се парламентаристът към нас, със синовете - бе ни къща гледат, ни пари печелят, само деца могат да правят.
-Ако вече не им ги е направил някой друг - подхвърля един от нашата група и това иска да разсмее настръхващите вече женски бащи, ама не става.
- Хм, то не е наша работа точно, ама я си спомнете едно време - подема бай Васил, нали е председател на Парламента - едно време няма глезене, няма отпускане. За момчетата, че и за момичетата нямаше такива работи. Аз още като се повдигнах момченце на 6-7 години баща ми един ден ме хвана за ръка и рече :”Сине, ти ще ставаш мъж, пък и вече май си мъж като те гледам. Искам да помагаш заедно с мене на майка си. Клечици ще събираш по двора и на пътя, ще ги подреждаш и ще й ги носиш да разпалва с тях печката. Като донесеш достатъчно ще ти кажа какво още можеш като мъж да правиш за нея.”. На часа хукнах за съчки наоколо.
- Моят дядо пък -обадих се и аз - ме учеше като поотраснах как да закова гвоздей или пък как да го извадя с клещите, после ме учеше да поправям това-онова из къщи. Все ми казваше кога видеше,че нещо се инатя на майка: „Виж, дядовото, мъжът затова е мъж. Тежката работа, трудната, да върши из къщи и двора, да е як и силен, че жена му, майка му да са доволни,че е край тях. Да са спокойни ,че има кой да ги защитава.”.
- Верно бе, тъй ни учеха - подзе Даката от Горната махала - Казваха ни, мъжът не плаче, не се оплаква, не хленчи. Майка пък, като поотраснах ми викаше: „Ти, майка, бъди корав и силен, ама на момичетата път струвай, защитавай ги, бъди внимателен с тях, а пред тях показвай силата си.”
Зад нас на вратата без да забележим се беше подпряла Николинка и се усмихваше закачливо.
-Бе и вие сте същите, ами какво сте се захвалили. Хубаво са ви приказвали майките, но вие какво сте чули е друга работа.
Като викнахме в хор насреща й:
-Ти , Николинке, не влизай в разговора тука, че знаеш ли какво ще ти речем. Нали вие, днешните майки, направихте сегашните момчета непрокопсаници, че и гейове отгледахте, и още какви ли не мързелановци. Все над тях треперихте, все ги глезихте, всичко заради тях вършихте, хак ви е сега. Направихте едни мамини синчета дето ще ги отглеждаме до старини.
-Ами вие къде бяхте през това време, а?-запъна се Николинка и пристъпи към парламента. - Като са ви възпитали толкова хубаво вашите бащи, вие къде бяхте да говорите на синовете си каквото и когато трябва. Гърбихме се всички, децата да си живеят, сега ни е хак на всички - мъдро заключи накрая тя.
Започна се една препирня кои деца са по-мързеливи днес, женските или мъжките.
-Нашата снаха, като по-добре сте възпитали момичетата - изви на фалцет един от моята парламентарна група - едни чинии не може да умие без миялна машина. Синковецът се скъса да работи, че и на втора работа отиде, апартамента да го шибнеш ще тръгне, всичко си има, а тя само мърмори. Това не се правело днес по този начин, за плочките не можело с прахосмукачка, с нам-кво си се чистели, щорите били хоризонтални, тя искала вертикални.
- Какво лошо има в туй нещо - пита Николинка - а, кажи де? Това не са глезотии, а съвременно виждане. Абе, вие ще надминете жените по оплаквания от децата, а уж по-ги жалите.
-Изместихте темата - тъжно каза колегата с мързеливия зет - не ставаше дума кой какво иска да си купят. Нека си купят, нека имат, ние как направихме чудни къщи едно време за жените си. Другооо, друго ви казвах аз. Не ги научихме да са мъже и жени, а ги направихме глезльовци дето все чакат някой да свърши нещо вместо тях.
-Не е тъй, - подзех и аз отново - Я си спомнете, че винаги в началото докато се завъртят колелета на колата има неприятности в семейството. Ние да не бяхме по-различни, а? Докато забравим свободния живот и безотговорния на неженени, що разправии имахме из къщи. Верно е, че жените по-бързо свикват, защото като се роди детето всичко тях чака.
-Прав си - започна отново шефът на парламента, бай Васил - Жените по-бързо и лесно свикват със семейния живот. На нас все още ни се щръклее я по чуждо , я по барчета, мачове, абе коня ни играе по-дълго - намигва ни той и се обръща към натъжения баща със злочест зет.
-Ти, Иване, недей с лошото, не бива. Пак на дъщеря ти на главата. Вземи, та мръдни до града без да се обаждаш, уж нещо да купуваш. Пък намини към зетя по обедната почивка и седнете да хапнете, и се видите. Намери начин, ей тъй, между другото уж поговорете, налей му малко акъл. Жена ти да поговори и с дъщерята. На нож не бива, нали знаеш колко е важно жената как се отнася. На нас ни е слаб ангелът и като ни водят за носа леко и неусетно отиваме, че се не виждаме. Ха, наздраве сега и не се коси, млади са, ще се оправят.
Иван въздъхна, поклати глава и отпи от кафето си. Николинка махна с ръка и влезе да прави кафета на новопристигнали парламентаристи. Отправихме взори всички останали към Даката, да рече нещо за братовчедките от неговата махала. Все още разпалваха въображението ни. Надпреварвахме се да им предлагаме услугите си по затягането на къщата. Макар и зима досега им се налагаше да посвършат туй-онуй до пролетта. Те, нали по-гражданки от нас се пишеха, водеха майстори от града. Не искали да правят козметика, така казали на Йорданова. За радост на нашите жени ни прекършваха мераците, ама не знаеха, че с това още повече ги подострят.
-Еххх, брате -завъздиша по едно време Вальо.
Валентин бе, дето беше се мотал по света цял живот и сега кацнал отново на родното дърво в двора на бащината си къща. - Истината е, че сам не се живее. На младини ходим къде ходим, любим жени, правим какво ли не и мислим, че винаги ще е тъййй. Ма то не било пък точно тъййй.
Забил поглед в чашата кафе, натъжен беше нещо тая сутрин той. Що така бе брате, заразпитвахме го ние, щото това „брате” си беше негов патент. Каква била работата се оказа. Завъртял той по интернет през дългите зимни нощи една мадама от близък град. Ахкали, охкали в топлите стаи всеки у дома си и решили да се видят. Като кавалер я поканил направо да му гостува. Нямал време за туткане както му викаме тука,на село. Глей го ти него, цяла зима да крои тези работи и ни дума в парламента. Тц,тц, тц, наостряме уши ние и се сбираме около масата по-плътно. Пристигнала мадамата в нашия град, Вальо я чакал на автогарата лъснат, бръснат, колата чиста, свети. Видели се, познали се. Не се били лъгали за външният вид. Отначало малко смут, причервяване от негова страна, от нейна нямало май такива неща. Пристигнали тука на село. Теглил колата Вальо пред къщи, отваря врати, престарава се. Постарал се и в къщи. Изчистил, блести, това му било навик от дългите години странствания и бекярство. Майстор беше и в кухнята той, знаехме си го от сбирките у тях. Приготвил вечерята както си му е реда. Мадамата все чуруликала, все питала, все се разхождала от стая в стая. Бе парче и половина била. Вальо се прехласвал все повече. Ей такава жена му трябвала , да му оглася празната къща, да му капе мед на сърцето от приказките й. Седнали, вечеряли, тя все го разпитвала за живота му, за това откъде е, онова откъде е. Възхищавала му се. Храната добра, виното още по-добро. Седяли амен цяла нощ. Вальо се чудел дали да я покани в своята спалня, удобно ли е още първата вечер. Тя разрешила въпроса само с един жест, нежна целувка , преградка, всичко уж случайно.Както и да е. Всичко минало по реда си и Вальо блажено заспал с нейната глава на ръката си. Минала нощта и нашият човек отворил блажено очи , въздъхнал щастливо и се обърнал да види на светло новата си изгора. Ние мъжете, обичаме да видим сутрин до себе си щастливото лице на жената, която сме любили цяла нощ. Това ни говори много. Обзема ни една нежност, едно доволство, една гордост, че и един мерак наново. Тъй, ама до Вальо нямало ни жена, ни дявол. Решил, че като по филмите му прави закуска. Станал той, но ни в кухнята, ни в стаята, ни нийде из къщата няма и помен от изгората му. Ако не била неразтребената маса в хола щял да си мисли, че е прекалил с виното и е сънувал всичко това. Върнал се в спалнята да се облече и тогава видял отворения си гардероб, сейфчето на пода да вратата му, празно естествено. Всичко ценно той държал скрито в тайник из къщата, но наличното от спалнята и хола било изчезнало заедно с мадамата.
-Ей, брате, мене, закоравялият мъжкар, дето по цял свят броди и нийде не се намери човек да измами, ме измамиха в собствената ми спалня. Влязох веднага в интернет, няма профил, няма такава жена, няма снимки. Все едно никога не я е имало. - удари с юмрук Вальо по масата и заподрежда целият род на мадамата, предимно женската му линия.
Зацъкахме и ние, заклатихме глави и малко ни свиваше под лъжичката. Бееее, т,ва голямо чудо и то под носовете ни, в нашето село и точно на нас да ни се случи, дето сме виждали две и двеста. Леле, сега жените има да ни трият сол на главите все едно на нас самите се е случило. Няма как да не се разчуе, ще сме всички солидарно виновни пред женската половина. Ще ни набеждават и слабите ангели и хитрите дяволи. Ама и Валентин, абе човече, питай първо, сподели, да го обсъдим пък тогава. Искал бил да ни изненада и на него му се искало да си има женско пране на простора както по нашите. Ей, човече не е лесно да редиш бикини до слипове по простора. Акъл се иска да ги откриеш, че и да ги задържиш.
Ей тъй ни мина сутринта в кафенето на Николинка. Идеше обяд и трябваше да се надигаме от столовете и да поемаме към къщите си. На ум всеки си казваше, че е добре дето си има половинка. Може и да не е най-добрата, ама нали си е негова. Самотните въздишаха по изгубените си другарки и казваха, че добра жена лесно не се намира. Пролетта пък идеше неудържимо. Ветрецът окончателно беше разгонил веселите пернати облачета. Небето се беше синнало, слъчицето макар и още слабичко, пращаше обещания на всички твари, зажъдняли за топлинка. Чичопейчета се надпяваха по клоните, викаха женските, предлагаха им не само любов, но и дом, и щастие. Скоро и ние щяхме по-рано да пийваме кафето, на крак и в къщи. След кратка пролетна ваканция парламента ни ще прехвърли заседанията след обяд. Сутрините ни ще се ангажират от местното ни ръководство, по комисии. Жените строго забраняват сутрешните заседания след първи април. Тогава минаваме на лятно часово време. Ставаш сутрин и се захващаш със задачите из къщи и двора. Парламентарните мъжки заседания след обяд.
Еххх, пролет, пролет, дочакахме те и тая година.
Милка Маркова
Трети януари, три стари секс-вица - два ...
Рожби на идиотизма
US подкаст: Зеленски е един пълен глупак...
Рожби на идиотизма
US подкаст: Зеленски е един пълен глупак...
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 8055
