Горещ ден се задаваше. Слънцето се навали над Крушака, разхвърля жаравата си по ширналият се небесен харман и се запря. Мъчеше се да пробие дебелите сенки на дивачките круши, ама и те не се даваха. Вековни дървета, с огромни дънери и яки клонаци не пропускаха как да е жарта под сенките си. Жабите от близкото дере се обаждаха нарядко и бързо се шмугваха в подмолите. Мараня губеше далнината в трепет и всичко живо търсеше сенчица и хладина.

Бай Кадир запладни овцете под близките крушаци. Попасоха на ранина и сега се бяха скупчили  една до друга с ниско наведени глави. Тука ще ги остави до късната подир пладня. Като захлади пак малко паша и студена водица преди да поемат към селото. Подпря се овчаринът до един крушов дънер да изправи малко болния си, стар гръбнак. Зарея поглед по прашния друм и се заслуша в предупредителният писък на птиците. Кучето уплашено скочи, сви уши, прибра опашката и дотича при сайбията си. „Какво го уплаши” - зачуди се бай Кадир. После чу приближаващия вой на айропланите. Пак идеха. Война се водеше някъде на изток. Бомбардирали и голяма София. Така разправяха тез от селото, чийто деца избягали и дошли с трена, с целите си семейства тука, на село. Страшно било. Идеха айропланите и бучаха, ниско фъркаха. Страшно беше даже за животните. Ехх, хора без дом оставаха, къщите им съборени, изгорени. Лошо нещо било  войната. Немотия, кръв, сълзи, хора умираха.Тежкото боботене минаваше амен над дърветата, аха да закачи върхарите и бавно отминаваше къде залез слънце.

Някой се зададе по пътя насам. Пропъди лошите и тъжни мисли овчаринът и сложи ръка над очите си. Идеше  малко момиченце. Подскачаше с босите си крачета и облачета прах го съпровождаха надире. Радостно затупа сърцето на бай Кадир. Неговата Айше идеше, тя беше. Наръча й къде пладня да дойде, да поседи край овцете, а той ще се върне в махалата. Пазари се с майсторите на кирпич да им помогне да обърнат съхнещите парчета. Ей я, иде радостта на старините му, малката му дъщеричка. Беше весела, пъргава и пееше като славей. Баба й я учеше да танцува. Много го биваше малкото Айше в танците. Бабата искаше да я направи танцьорка, да не ходи да пасе овцете като баща си. Да си изкарва хляба по циганските сватби, да весели хората. Щяха да й купят шекерено розави шалвари,тънко, бяло  фередже с лъскави пайети, кастанети за пръстите, гривни за ръцете и краката, герданче да блещука на шйката й. Ще я китят и тя ще танцува.

Не усети бай Кадир кога Айшето приближи. Клекна до кучето, погали го, загълча весело. Не му се тръгваше в тая жега, ама работата не чака.Трябва и назад да се връща.

Наръча на момичето да пази добре, да се оглежда, да гледа да не задремва край овцете под сенките. Остави гегата в ръцете й, погали я по къдравата главица с черната си грапава длан, въздъхна дълбоко и тръгна по пътя към махалата. Добре,че не беше далече. Подир някое време ще изскочи пътя от Крушака, ще се облещи насреща му жълтата кариера и току-под нея е махалата. Покрая тече дерето и редиците на съхнещите кирпичи са на брега му. Ех, много пече там, много. Трудна е работата, ама майсторите бай Стоян и леля Деша насреща ще му дадат някой чувалче бяло брашно. Да има за питки на Айшето. Една му е, късно се намери, хубаво му беше да я глези понякога.

Таман излизаше из последните сенки на Крушака надире се чу страховит гръм. Замръзна на мястото си бай Кадир. Бавно, като насън се обърна и политна обратно към сенките. Гръмът се чу от близо, от там дето остави Айшето и стадото. Дъх не му оставаше. Бързаше, затирваше се по меката пепел на черния път, ама не сполучваше да побегне. Краката му като откъснати бяха. Лошото го удари в гърдите. Тежки времена са, опасни. Приказваха за шумкари, айроплани летяха ниско и страшно бучаха. Бай Кадир беше чувал от мъжете в кръчмата,че стрелят от тях върху хората по къра. Туй не беше стрелба, гръм беше, като на кариерата. От далече дочу тихия вой на кучето и тревожното блеене на овцете. Със сетни сили стигна до стадото. „Айшееееееееее, дъщеееее” - искаше да крещи, а едва извика, гърлото му не можеше да се отвори. Там, край дерето кучето виеше, а телцето на неговото Айше лежеше сред кръв. Приближи в несвяст старият овчарин към свидната си рожба, а тя беше подгънала тънките си крачета, разперила осакатени ръчички, бездиханна , окървавена, обезобразена....

В горещата подир пладня в махалата жените виеха, нареждаха ,пищяха. Децата подсмърчаха и се криеха едно зад друго. Мъжете, приклекнали под старото дърво край къщите, дълбоко дърпаха от тютюна, а сълзите им тихо капеха в прахта. Нищо не помръдваше в маранята, слънцето безжалостно печеше насред небето, птичките се бяха изпокрили. Само нейде от високото на селото се чуваха ударите на барабана. Бай Къньо спираше на всеки кръстопът, удряше силно, все едно стреляше, подир туй извисяваше гръмовно глас:”Обявлений, Чуйте хора, селяни. Кметът и Околийското съобщават, децата да не са пущат по къра с добитъка. Айропланите, дето отиват на бомбардировки пущат играчки бомби. Да не са бутат и земат. Ако са бутнат, избухват и убиват на място. Да се внимава, да не се затрие някое дети. Обявленийййй, Чуйте хора, селяни...”

Милка Маркова