Пазарът се оттече добър целия ден. Мющерии за зърно имаше бая, търговията вървеше добре и  Петко напълни кесията повече отколкото мислеше, че ще спечели. Затули се той зад колата, уж да прибере чувалите, отдели от парите, мушна ги в пояса  си, а кесията завърза здраво. Тури още сено на добичетата, забърза към куюмджията бай Желю. Дълго избираха двамата жълтица за Койка, най-накрая Петко хареса една. Стори му се доста голяма и тежка за неговата булка. Плати и доволен се запъти за пазаря.

Хората вече пооредяваха. Пладня беше минало, жени почти не се виждаха, мъжете запрягаха воловете и конете, гласяха се за път. Петко дигна своите волове, потупа ги по охранените вратове  и докато ги зажегли да потегли, някой го завика по име.

-Бай Петко,  бай Петко, чакай, стой, не тръгвай. - обърна се и видя стар негов авер от близко до града село. - Бай Петко, жив да си, ще ми сториш ли услуга. Купих една тучена печка за жената, да готви на модерна печка. Случайно стана, за друго идвах и я видях, парици нося, купих я. Ще я закараме ли до село?

Почеса се Петко зад врата, надигна напред калпака си с ръка. Скоро слънцето ще иде на подир пладня, селото пък е на обратно от неговото, ще окъснее по пътя. Позамисли се, ама нямаше как да откаже, помагал му беше човекът много пъти. Натовариха печката, закараха я до селото. Там, айде аверът му да почерпи по едно от новото вино и докато Петко тръгне за селото си слънцето се понаведе на заник.

Пътят  вървеше бавно, извиваше полека, мушеше се из сенките на големи диви круши, после слизаше край близкото дере и пак се емваше,че гората го мамеше с дълбокото си дъбраве. Не се вървеше много през нея, ама имаше път в гъсталака й. Навлезе колата на Петко сред тъмнината на гората, сенките вече се бяха спуснали ниско, листето шумеше тихо, птичка някоя потайно извикваше и се шмугваше нейде из клонаците. Петко не бодваше вече задниците на воловете с дългия остен, беше обронил глава на гърдите си и сладко подремваше. Не подканяни добичетата полека поспряха, после кривнаха встрани от пътя към една полянка, и кротко защипаха тревата.

- Ох, булеее, булееее Минюйцеее, какво ли да ти разправям - скимтейки като кучка  припяваше в шепи Койка. - Не е то за приказка булеее, ни да са знаееее. Моят Петко ,буле, миналата нощ на връщане от пазаря в града, кога минавал през гората голямо чудо преминал да знаеш, голямоооо. Ходил да кара една нова печка на негов авер от близко село и окъснял на връщане. Вече притъмняло кога навлязъл в дъбравата. Все се кръстел Петко и бутал воловете да бързат, ама то нали знаеш, вола не е кон, той не бърза. Кога минавал край стублицата, вихър се извил, светнало небето и цяло хоро самодиви слязли пред колата. Спрели воловете, смъкнали моя Петко от колата, завъртели го хоро да играе с тях. Той се дърпал, молил се, не искал, ама самодиви са туй, булее, самодивииии. Раздърпали му дрехите, съблекли го по долни гащи, развили му пояса, съборили го на земята и играли на гърдите му хоро. Примрял моят Петко горкичкият, дъх не му останал. Затворил очи и само чувал: „Ихууу, ихууууууууу” - и кискане до небето. Кога са го оставили и се съвзел не знаел.

Буле Минюйце, кога дошъл на мене си моят чиляк, се попипал най-напред за кесията. Няма кесия, няма чудо, ох, Божкеееееее, живи да не бяхме, Боже. Бутнал и у пазвата си булеее, там бил скрил голяма, тежка жълтица. Купил я, буле, за мене, за наниза ми. Няма ни жълтица, ни нищо, съсипали го самодивите, Божкееее.

- Айде, айде, не се коси, не плачи - потупваше я буля Минюйца и тъничко се усмихваше - пари се изкарват. Пак на пазар ще иде, панаира ша доди, там  ша продаде туй-онуй, пак ша ти купи жълтица. Нали жив са й върнал Петко, ти слави Бога, че те самодивите  на мъж не прощават кога мине през хорището им. Пък на него речи, друг път рано да се връща от пазара, през хорището им да не свърва, по пътя си да върви и много, много кесията му да не се вижда. То хора всякакви по пътищата и из дъбравето, че и самодиви.

Милка Маркова