Беше само на 32 години когато избягал от казармата войник застреля мъжа й във влака. Остана с две малки дъщерички на ръце.  Много мъка и перепетии преживя докато отгледа децата, но вече бяха ученички в горните класове. Можеше малко да си отдъхне. В предприятието я уважаваха шефовете, гласуваха й доверие за много неща. От поделението, в което работеше съпругът й колегите също не я забравяха. Случи се така,че в техния вход, етаж по-нагоре живееше самотен мъж. Почти на нейните години, с няколко по-млад. Не срещнал до днес любовта, останал сам. Често й помагаше с каквото може - понякога ще смени изгоряла крушка, кранче ще поправи. Тя пък сготвила нещо вкусно, отсипваше в купичка и му занасяше. Да хапне сготвено. Постепенно приятелството им се превърна в любов. Дъщерите й го приемаха. Сърцето й малко се отпусна, понякога вече мислеше и за себе си, не само за децата. Родителите на мъжа й харесаха Йордан, одобряваха го. Нея обаче не одобряваха неговите родители. Не пожелаха да я видят, да се запознаят, говореха лошо за нея. Йордан не можа да се пребори с тях, да ги убеди поне да се срещнат.  Този ден Николина пътуваше с влака от София. Връщаше се след една командировка. В купето при нея се настани възрастна двойка. Както си му е реда заговориха се, заразказваха си живота. Като разбраха от кой град е Николина и къде работи възрастните хора се спогледаха, кимнаха си в знак на съгласие и жената попита: -Ти като работиш там, познаваш ли една Николина. Вдовица. Мъжът й навремето го убили във влака? Николина трепна. -Познавам я, защо питате? Искате нещо да й предам ли? Ваша близка ли е? Мъжът и жената пак се спогледаха и жената продължи: -Ще ти споделим нещо. Тази жена е оплела нашия син в мрежите си. Гледа да го завлече в гражданското, да му вземе апартамента, да уреди дъщерите си с жилище един ден. Той остана сам, неженен до сега, вече над четиридесетте, лесно се е подлъгал. Вдовица с деца! Горкото ни момче. Ние не сме я виждали де, но такива неща ни разказаха хората. Ти като каква жена я познаваш тази Николина. - Ще ви кажа - усмихна се Николина - Не зная кой ви е казал всичко това. - и разказа историята на живота си и срещата с Йордан. Възрастните хора слушаха внимателно и все повече се отпускаха. Не им се виждаше толкова лоша Николина, ако е вярно всичко, което им разказваше тази жена. - Ама ти лично ли се познаваш с нея, приятелки ли сте, колежки ли? Ти всичко много подробно знаеш - попита мъжът. - Да, познавам я. Аз съм тази лоша Николина.- промълви едва сдържайки сълзите си младата жена. - Не зная защо искате вашият син да е нещастен. Аз си имам жилище, децата ми си получават пенсии заради мъртвия си баща, нямаме нужда от имотите ви. Аз просто обичам Йордан, децата ми също го обичат, а и той нас. Добре ни е заедно. Щастливи сме. Защо не искате да го разберете? Възрастните хора не можеха да повярват. Не искаха да повярват, че това е страшната жена. Николина с усмивка им показа личната си карта.  Тяхната гара наближаваше. Мъжът и жената бяха замлъкнали и не знаеха нито какво да говорят, нито къде да сложат ръцете си, нито накъде да гледат. Срамуваха се и не вярваха,че всичко това се е случило. Просто Съдбата се беше намесила най-после за да защити една любов. Отдавна Николина и Йордан са семейство. Момичетата пораснаха и поеха пътя си. За съжаление тяхно дете не се роди, но те си останаха едно хубаво, сплотено и щастливо семейство. Често им гостуваха родителите. Нейните, неговите и родителите на загиналия й съпруг. Радваха се на щастието им. Милка Маркова

Любовта няма изгубена... да го наречем "битка" :) В нея загубили са само тези, които не искат да я видят и чуят :)

МИНАЛО НЕЗАБРАВИМО!
едно хубаво, сплотено и щастливо семейство.

ДНЕС ИМА - "ЖИВОТ НА СЕМЕЙНИ НАЧАЛА"

вярно е....,много е вярно. Благодаря ти, че си отново при мен.

дааа, напоследък особено много оцених големите семейства. Колкото и негативи да има в отношенията, винаги е добре да си сред близки.