Прочетен: 1420 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 28.10.2016 07:59
„Тучно е навред, земята кипи – мисли си Джасур и върви най-отзад . Завръща робините, подвиква им, гледа да не ядосват Рафид ага. Потерята им ходи да гони хаирсъзи, не ги намериха, никого не хванаха. Кога се връщаха Рафид ага реши да отвлекат българки от полето, да ги продадат робини в Стамбул кога се върнат. Спогледаха се другите, не бяха затуй тръгнали, ама срещу ага рита ли се.
Тук, там сред нивята отвлякоха десетина моми, жени. Джасур помисли, че агата кандиса вече, но не би. Далече напред, съзряха дърво, а под него приседнала сама жена с детенце в ръцете. Подаяше го и нещо нареждаше, не забеляза кога от потерята я заобиколиха. Съзря ги, късно беше. Уловиха я, а тя не смееше много да вика, да не уплаши рожбата си. Все така я държеше на нянката си, само сълзи се ронеха като порой. Мъчеше се да се отскубне, но къде сили в една жена срещу трима яки войници.
Блъснаха я накрая на върволицата и тя потегли с другите напред. Все тъй нещо на рожбата си думаше. Корав войник е Джасур, отдавна притръпнал от всичко, но тая жена го бодна нейде дълбоко всърцето. Върна го далече, далече назад, край онова голямо езеро дето беше бащиният му дом. Щастливо си живееше той с братя безброй и сестрички, кога един ден войска налетя, убиха техните, а малките разпръснаха наоколо. Дълго броди сам и гладен по езерните брегове, доде го намериха заспал под една лодка рибарите. Добър човек го взе в колибата си и го отгледа със своите си деца.
- Джанъм, как ти е името – тихо запита жената, като я блъсна леко напред и високо извика – Ха де, хаааа. Върви де, не спирай.
- Струна – отвърна му жената също излеко.
- Слушай ма хубаво, жено – все тъй тихо и гледайки настрана започна Джасур. – Кога найдем сгодно място остави си детенцето.
- Що думаш, аго, що думаш, как мъжката си рожба ще оставя - зави тихо и заплака Струна. Къде да я оставя , на кого. Дамянчо е мойто слънчице, нийде не го оставям.
Побутна я той отново, да върви, да не ги дочуе някой, да не се усъмни нещо. Пусне ли я да избяга, ще го убие Рафид ага. Може само да я научи как да си остави детето. Нищо друго не може.
- Слушай, слуашай, гяурко, какво ще ти река. Назад не се обръщай, върви и ма слушай -започна Джасур. – Видиш ли де се чернее корията напред? Га стигнем там, ще има почивка за потерята и робините. Докато другите почиват, ще намерим място да оставим детенцето ти. Няма да викаш, няма да се дърпаш. Няма друго що да сториш. Като е накрая на гората, до пътя, се някой ще го найде. Няма да остане.
Поиска Струна да вика, да кълне, Бога да моли, но турчина пак й продума:
- Прави що ти думам. Оставиш ли детето си с тебе, пак ще ти го вземат и него на пазара ще продадат. Никога няма да разбереш кой го е купил и къде е отишло. Тука, от вашите някой ще го найде и той ще го отгледа, от вашите ще бъде га порасте.
Доде й думаше, Джасур сЕ виждаше бряг, дребно сираче, гладно и самотно край брега на голямото езеро. Мъката засядаше в гърдите му и дума си даваше, че ще помогне на тая робиня рожбата си да остави, добри хора да я намерят и отгледат.
Както рече турчинът тъй стана.
Разпаса Струна пояса си, върза го под сянката на стара бука край пътя. От кърпата си люлка направи. Дамянча за последно поддои, после хубаво го пови, пендарата от шията си свали и я остави в люлката. Със сълзи мъжката си рожбата окъпа, полюля я и попя. Подир туй под люлката поседна, високо ръцете си вдигна, зави снага, заплака и се дълго Господу моли.
Кога потерята с робините тръгна, Струна ни жива, ни мъртва вървеше. Сълзите й едри капеха, сърцето й спираше, назад не смееше да се обърне. Джасур бавно сподиряше робините и мислите му все там се връщаха, дето години не бяха посмяли. В онуй сиротно детство.
Дамянчо сладичко спеше, ветрецът тихичко го люляше, птиченце сладичко му пееше. Гората тешеше…робините изпращаше.
Мина се време. Къде икиндия нещо се сурна от върха на буката и тупна под нея. Едър мъжага леко подскочи, заотупва си потурите и намести калпака.
……………………………….
Кога видя турската потеря и робините да се задават по пътя, Вельо завърна бързишката стадото. Знаеше, че видят ли го турците, две-три агнета ще идат. Ще го накарат да ги коли и гощава. Наблизо знаеше долище, ще ги натири да пасат буйната трева в ниското докато потерята отмине. Укроти кучетата, запря овцете да пасат и навлезе в корията. Видя, че водеха робини, искаше да разбере дали не са бастисали жени от неговото село. Майка и жена остави в къщи, ама знае ли човек, турци са. Избра дърво близо до пътя, хопна се до върха му и загледа.
…………………………………
Приближи Вельо люлчицата, наведе се над нея. Детенцето все тъй сладичко спеше. Не беше мръднало откак потерята тръгна, откак майка му замина, откак остана сираче. Цяла подир пладня седя Вельо горе, на буката и мисли. Ще пита и разпитва за малкия Дамянчо, за баща му. Не го ли найде ще отгледа момченцето със своите синове. Няма да остави едно българче зян да иде. Погледна пак към него, а детенцето се усмихваше в съня си. Едра мъжка сълза се отрони, тупна върху оставената майчина пендара.
- Ела, синко, хайде да вървим при овцете, че ей го де е заника.
Дигна високо Вельо сина си, мушна в пазвата си майчината му пендара, прибра грижливо колана й, шамията. Един ден га порасне Дамянчо, ще му даде майчините спомени. Да знае, да помни, българин да остане.
По народна песен „Турци робини караха“
Милка Маркова
Благодаря ти за поздрава, за съжаление така е днес. Тогава сме гледали читав българин да остане,
днес сами си пращаме децата по пътищата.
Благодаря Ви и съжалявам безкрайно.
Благодаря Ви, че четете разказите ми.
