Бончо седи с наведена глава и не помръдва дори с крак. Замислен, почти задрямал. Сутринта докато похапваше разбра, че бай Тодор се гласи за излизане. Шета нагоре-надолу из двора, попържа кокошките, подвиква на кучето и дълго кашля тютюнджийската. Задрънча покрай каруцата, откачи хамутя и юздите. После широко разтвори голямата порта. Хвърли една антерия , тури отстрани на ритлите торба с манерка вода и комат хляб огънат в стар вестник Закачи до торбата едно въже, запина брадвата. Отвърза Цезар от синджира и тръгна към обора.
Сега бай Тодор беше тъдява, из гората. Оставяше каруцата някъде на по-широчко място без да разпряга. Тръгваше да събира сухи дърва. Не е добре с очите и горският всяка есен му разрешава с нарочна бележка да събира суха маса из гората. Цезар тича наоколо, припикава де що дървета има, ама гора е туй, не мой се справи с всичките. Кучешка работа. Бончо седи впрегнат , почива, размишлява по магарешките въпроси и чака стопанина си да се завърне с поредния наръч дърва. Понякога мъкне баят големшък дънер, разцепен от мълния и изгнил, ама става за горене. Оголелите дървета хвърлят рехави сенки, слънчевите лъчи пъстрят земята и става ред сянка, ред слънце. Бончо помръдва ухо или замахва опашка, но есен е,няма какво да гони,няма мухи както е лете. Добре, че пътят обратно към дома е нанадолнище, няма да му тежи да тегли каручката. Не е лесно и да я удържа натоварена по склона, но бай Тодор си знае работата. Води малко на зиг-заг магарешкият впряг и Бончовата работа се оказва по-лесна.
- Еееее, какво да те правя сега, чичка - зачува се басов мъжки глас. Бай Тодор мъкне поредното дърво, а млад мъж върви след него. - Може да имаш бележка, ама то тъй не може. Всеки, ако тръгне де ще му излезе края на тая гора.
- Бе тъй е, прав си, чоджум, но аз години вече как окьорьовях и затуй горския ми разрешава тъй. Той ме знае от малък мене, аз от младини недовидя.
- Махна няма, но да има ред трябва - продължава мъжът. Явно е по-голям началник от горския и си придава важности пред бай Тодора. - Като натовариш, мини край Горското да ти видя дървата и да ги измеря. Ще ги кубицирам и тогава ще видим.
- Е, ам хубаво, ще мина, колко му е - махва с ръка бай Тодор и всеки от мъжете си тръгва по пътя.
„Сега я втасахме - мисли си Бончо - ще трябва да дърпам каручката и до Горското. Удължава ми се теглото. На Цезара му е лесно. Куче, тича насам-натам, лавва два три пъти по някой заек, подуши тук-там и хайде” - клати глава магарето и размахва големите си уши.
Бай Тодор събра дръвцата, постегна ги върху каручката, поведе Бончо за юздата и полека през поляните слязоха в селото, та право в къщи.
Подир някой ден пак из гората, че есента продължи да е хубава и мека, срещнаха горския мъж.
- Какво става ,чичка, пак си за дърва. Оня ден тъй и не мина край горското.
- Ми, то как да минех - подсмихна се бай Тодор - ти не си тъдявашен и не знаеш, че от тоя край на гората няма коларски път към Горското, няма как да мина с пълна кола нататък. Трудно върви натоварена без път, че зарад туй.
Младият горски отметна глава назад и се засмя с гърлен смях. Махна фуражката, отри с нея челото си и потупа бай Тодора по гърба.
- Чешит си ти, чичка, айде пълни сухата маса и да ви няма с магарето.
„С Бончо, Бончо се казвам, освен дето съм магаре” - помисли Бончо и изпръхтя с все сила замахвайки с опашка.
Бай Тодор потъна из дървесата околни, Цезар припикаваше поредното останало неуважено от него дърво. Слънцето тихо се усмихваше в шепите си, а гората се ослушваше дали нейде не бучат моторни резачки или брадви. Прекрасен есенен ден.
Милка Маркова
ми,как да ти кажа...щото не мога!
Жив и здрав!
Благодаря ти, че прочете и коментира :)