Снежна, декемврийска вечер. Фъртуна, сняг, писъците на вятъра блъскат стените на къщата. Старите греди скърцат жаловито, димът на комините се усуква и не може да поеме към ниските облаци. Уж е Никулден, рано е, но зимата нехае и не  прощава.  Селото стешило, къщите наметнали бели ямурлуци, притихнали. Прозорците през къща през две, че нейде и през повече просветват, мигат като светулките лете. Светнат, примижат, после светлинката изчезне из снежната вихрушка, че пак се покаже.

Сам съм в къщата. Седя пред напалената стара баджа. Голям пън избхува в искри, припламва в сини пламъци, запушва, после нещо дръпва от сърцето му голям пламък и го извисява към гърлото на комина. Имам си нарочно направен капак за баджата с хубава картина, нарисувана от приятел художник. Когато не е напалена,  я затварям с този капак. Отоплението ми е с пернишка печка, останала кой знае откога Тъй съм се устроил. Старата къща добре се топли, не мръзна зимно време.

Преди няколко години се завърнах от бродене по света. Нашите отдавна си заминаха от света. Семейство тъй и не свих. Когато спрях митарствата се оказа,че нямам и дом в България. Затова се завърнах в бащината къща. Як, здрав мъж, щях да оцелея с припечеленото по света. Решението ми беше, ще живея тука. В дебрите на Балкана, където е живял родът ми две-три поколения назад.

Обичам да гледам горящата баджа. Топло е, креслото съм сложил срещу огъня. Разтворил съм една от любимите си книги, но тая вечер не ми се чете. Мислите ми блуждаят неуправляеми, отскачат къде ли не по света. Ту са на някой голям презокеански кораб, ту летят с модерен лайнер, ту скитат нейде по приключения. Къде ли не съм бил и сега ми е драго да се връщам в годините си по света. Виелицата навън внася още повече уют в къщата и душата ми.

Обичам Никулден. Някога баба ми празнуваше име на тоя ден. У нас ставаше голям празник, много народ минаваше да я уважи. Затова, откакто съм тук се старая да спазвам традицията на рода. Не бях забравил да се подготвя и тая година. Имах замразен шаран. Е, не си направих кой знае каква вечеря, но го изпържих до златисто, имах прясна пита. Една семейна двойка живееше в съседната махала, та жената рано след обяд ми донесе малка питка ,изпечена за мене. Решили с мъжа си,че сигурно няма да отида, ако ме викат у тях, та ми донесла питка по обичая. Благодарих, пратих на мъжа й бутилка уиски от запасите си.

Кога завъртя виелицата и вятърът наду бузи, залостих пътната врата яко, да не я отвори. Напълних сандъка с дърва за цялата вечер, заредих пернишката. Като поотмине вечерта, ще я запаля, да ми тлее през нощта. Баджата щом угасне, ще почне да пуща студ отвън, затова се осигурих двойно.

До креслото ми седи приготвена малката кръгла масичка. Пърженият шаран, трушийката,  отворена бутилка вино, чашата. Обичам салтанатите, нищо,че живея тука из усоите на Балкана. За мене яденето, особено празничното си иска своята красота. Предвкусвам удоволствието на вечерта. Хапвам от шарана, пийвам винце, усмихвам се на мислите си. Не пуснах нито музика, ни телевизия, а за компютъра и на ум не ми идваше. Искам безметежна вечер. Снегът допълваше красотата  на празника.

 

От унеса ми ме извади звук, който осъзнах, че чувам от известно време. Някой хлипаше, плачеше. Не може да бъде, казах си, това не е истина. Погледнах  бутилката, виното така си седеше. Пиех втората си чаша. Тръснах глава, засмях се и пак се завърнах при спомените си. Този път хлипането беше току пред вратата ми. Абсурд. Нали залостих пътната врата, а във тая виелица откъм двора, който опираше до поточето в ниското и оттам се емваше по отсрещния баир, нямаше кой и как да дойде. Взех бавно от лавицата пистолета си, приближих до врата на стаята. Бутнах електрическият ключ и навън чардака на къщата светна със силата на локомотивен фар. Погледнах през шпионката, която нарочно бях монтирал още при настаняването си в къщата. Никой и нищо не се виждаше навън. Постоях до вратата. Отвътре разбира се. Не, не ме е страх, но все пак наоколо къщите са пусти. Плачът не се чуваше. Засмях се и когато понечих да си седна и продължа с прекрасната вечеря, някой се строполи пред вратата и плачът този път беше силен. Махнах резето, дръпнах рязко вратата.

Чакала само този момент виелицата изсвистя и влетя в стаята. Запрати хиляди искрящи снежинки върху огъня. Отстъпих крачка пред силата й и сведох поглед. В краката ми беше паднала треперейки, млада жена. Превита на две, с тъничко палтенце и сплъстени  от снега и вятъра черни, дълги коси. Стоях онемял, а тя хлипаше  през прага и на земята. Все още в ръка с оръжието, посегнах с другата и повдигнах жената.

- Коя сте Вие, какво правите на прага ми? Откъде идвате, какво Ви е? - с пресъхнала уста питах без да спирам. Жената избърса с опакото на ръката лицето си, после се изправи. Красива, много красива. Лицето й бледнееше от студ, очите й, обрамчени от дълги, черни мигли бяха плувнали в сълзи.

Въведох я в стаята и затворих врата. Не изпусках оръжието, настаних я на стол до баджата. Седнах насреща й и я загледах.

Тя заразказва на пресекулки, а аз слушах без да промълвя дума. Неправдоподобна история. Аз съм мъж бил е пребил, препатил и ходил по света. Видял и чул какво ли не, любил жени, лъгал и лъган от жени. Целият й разказ беше абсурден, но не я прекъсвах. Все така в обсега на ръката ми лежеше оръжието, преместих масичката между двама ни. Сложих още една чиния, чаша, начупих пита. Поканих я.

Жената плахо помоли разрешение да свали тънкото си палтенце. Защо й е разрешението ми? Имаше прекрасна рокля. Разбирах от рокли. Къде е тръгнала из планината в тоя студ и сняг, с такава рокля. Всичко е някак не на място. Слушах  и показвах, че й вярвам. Вдигнахме наздравица за  Никулден. Хапвахме рибка, пийвахме от чудесното вино. Косата й изсъхна, от буйният огън бузите й станаха розови като розов цвят. Не,не ме избива на поезия, така си беше. Красива, много, много красива. Неземно красива. Тук, при мене, в дън Балкана. Имаше нещо нередно. Не я изпусках от поглед, но да си призная ми беше приятно. Отдавна не съм бил в компанията на млада жена. Говореше напевно, омайно. Очите й искряха като жарава, черни и дълбоки.

Повече не върнах разговора около нея и пристигането й тука. Оставах нащрек, но си говорехме какво ли не. Беше уютно и тихо, навън снегът се утешил и стелеше. Вятърът се беше снишил из градините зад дърветата и само шептеше,че е там, да не забравяме. Старият пън разжарил се, червенееше, бледнееше, пламъците му бяха тихи и го обвиваха цял.

Нощта напредваше, преваляше, губерът на леглото зад мене грееше ален. Бедрата й бяха бели като мрамор, а гръдта й стегната и млада. Косите й ме оплитаха, премрежваха лицето ми и само крайчецът на окото ми виждаше дръжката на проблясващият от огъня пистолет. Отдавна не бях любил жена с такава страст. Беше някакъв сън, наслада  и  потъване. Всичко беше една въртележка от разжарен огън, дълги женски коси, нега,мъжка бурна страст и лек женски писък, метал на оръжие. Някъде дълбоко в съзнанието ми неверието и учудването стояха нащрек, а мъжката ми сила избухваше и обладаваше това прекрасно женско тяло. Вече не питах и не се чудех. Всичко беше безкраен вихър.

Събуди ме студът в стаята. В баджата имаше само пепел, няколко въглена немощно тлееха под нея. Голямата пернишка печка не беше дочакала разпалване. Капакът с красивата картина не притулил голямата паст на комина. Станах и бавно закрачих из стаята. Бях сам. Нямаше и следа от снощната ми гостенка. Нямаше следи и в леглото ми. Нито помен от бурната любовна нощ. Изглеждах глупаво. Повдигнах бутилката вино. Все още се мъдреше от питието в нея,  недопито. Чашата на жената седеше наполовина пълна, парчето риба недокоснато... Тя вечеря с мене, отпиваше вино, както и аз. Не можеше всичко да е плод на изпитото от мене. Жената беше идвала, зная. Обърнах се, да, пистолетът ми лежеше на мястото където го бях оставил, на една ръка разстояние. Какво се беше случило с мене тая нощ? С мене, врял и кипял по света мъж?

......

Месеци по-късно, през пролетта, една вечер говорех със съседите. Тия, далечните, семейството. От жената научих, че долу, край малкото поточе до което слизаше дворът ми, хората някога виждали самодиви. Там имало тяхно хорище, поляна, на която играели нощем. Попита ме жената слизал ли съм долу, виждал ли съм хорището, има ли го още?

Не, не бях слизал, не бях го виждал, не знаех има ли го още. Не знаех има ли самодиви долу, в края на моя двор, до гората, в потайното...Не знаех..., не бях ги виждал...

 

Милка Маркова

се чудех,нали си Милка,пък пишеш,като мъж в ед.ч. Разбрах. И чудеса,стават понякога и на мен се е случвало, макар и не от тоя сорт! Но,хубав разказ,уютен по съвременному! Аз по принцип се дразня от смешението на народното със западното,което ни го набиват, силово и по-точно насилствено и непрестанно /нонстоп дебългаризация/,но тук е така балансирано,че не дразни! Та, да те поздравя, понеже съм Николай и за това,че си уважила темата! От Горна съм,няма как да черпя,но кой знае,..някога..,ако съм жив и се срещнем...Божа работа!Да си жива и здрава и продължавай,България не трябва да умира!

благодаря ти, да ти е живо името и да продължи в рода ти. Бъди здрав.

това, което прочетох ми напомни за един от моите първи постинги - "Как срещнах моя ангел" .... Когато четях разказа ти настръхнах ... При писането на разказа ми нещата при мен бяха същите и аз ги съпреживявах и сега, четейки "Никулден" отново ги почувстваха така, като, че ли съм ги писал аз .... Обичам тази загадъчност и неочакваните събития, които карат човек да бъде нащрек и да живее с разказа и събитията. Поздравления, а ако имаш желание и възможност погледни и разказа ми писан преди години .... http://mrazekoff.blog/lichni-dnevnici/2009/05/18/kak-sreshtnah-moia-angel.336337

стига с това "да ти е живо името"! А аз? Да съм умрял ли? Давай по народному-"Да си жив и здрав!",че да разбера...Ей тъй,простичко... да не се напъваме.Няма по-хубаво от нашето,ех..

благодаря ти,че прочете, ще прочета и аз твоя разказ. Как няма да ни вълнуват едни и същи неща,нали сме от един Балкан :)

Точно на именният ти ден не ми се спори, но пожеланието ми е точно по нАроден обичай!