Тъй мислеше Рада, влизаше и излизаше от къщи. Взема наръч дърва от сайваната, качи ги на горния етаж, разпали печката в голямата стая. Понареди туй-онуй. То какво ли и да реди? Стаята си е светла, наредена, пък и нали си я знаеха комшийките,че е оправна и домакиня. В другите стаи печките отдавна бяха чисти и заредени. Само да си дойдат децата.
„Радооо, Радо мааа, тука ли си?” - беше Цветана, най-близката й приятелка и комшийка. Един дувар ги делеше. Кога дойдоха снахи тука, в дувара имаше портичка -комшолук както му викаха. През годините нови къщи издигнаха, пренаредиха дворовете, но комшулука оставиха. Мъжете им бяха другари от деца, те двете се сприятелиха. Заедно бяха в добро и лошо, изпратиха от света мъжете си, децата пък по други държави и градове, останаха самички. Помагаха си, бяха повече от сестри.
Докато се сприкажат какво са правили от снощи га се разделиха, ей че портата се отвори и Калина взе да отупва крака от снега. Тръгна по пътеката към стъпалата за горния етаж и се провикна: „Айдеее, идвайте Радо,стига сте се свирали като мишки долу, идвайте, че ей сега ще „засветят” децата”.
Рада и Цветана тръгнаха нагоре подир Калина и влязоха в голямата стая. На масата по средата Рада беше отворила лаптопа. Насядаха жените около него, хвърлиха поглед към пътя дали не идат другите, после към часовника. Чакаха още две дружки и докато дойдат и те, децата ще започнат едно по едно да се обаждат по скайпето. Всяка от тях имаше дете по чужбина, ама само Радината дъщеря й беше купила лаптоп и я научи как да се свързва с нея. Добре,че такива времена додоха, че такава техника излезе. Поне децата да чуват и виждат. Разтуха им беше тая работа. Събираха се два пъти в седмицата жениците, чуваха и виждаха децата си, поплакваха си от мъка или пък от радост. Всички участваха в разговорите една на друга, подир туй на дълго и широко обсъждаха, решаваха. Все едно пак си беше едно време, кога децата бяха малки и играеха на поляната, а те ги наглеждаха и се раздумваха отвън на пейката.
Всяка имаше по дете в чужбина и дете по различните градове у нас. С тукашните се чуваха по „джисиемите”, а с чужбинските - по „топа” както му викаха за по-кратко. Днешната среща е по-различна, Коледна. За последно доуточняване как са, що са, как ще посрещат празниците. Всяка се надяваше, че тукашното й дете ще си дойде, някой бяха обещали, други уклончиво казали: „абе ще видим кое как”.
Два часа и нещо отидоха докато се обадят всички, докато поговорят, докато се наподсмърчат и посмеят. Всички бяха се отпуснали, бяха напълнили душите си, че чуха и внучетата, че ги видяха. Пуста чужбина далечна, ама пак „благодаря ти Боже,че можем да се видим и чуем на „топа” ”. Постепенно разговора мина на предстоящото посещение на „българчетата” както наричаха децата си, останали тука. Коя какво наготвила, каква гад е заклала, каква питка ще опече, кога ще прави баницата, как ще пътуват децата.
„Бабоооо, бабо, къде си? Бабо Радо у вас ли е моята бабка”-зачу се звънливо гласче откъм пътната врата и в двора връхлетяха две момиченца със зачервени бузки. Калина скокна като млада, залепи чело на стъклото, оправи забрадката си , махна с ръка на дружките и изхвръкна от стаята. „Ще заприиждат ей сега една подир друга колите, ще живне махалата ни, жениии”- подсмръкна Цветана.
Приятелките наставаха, позагърнаха жилетките си и слязоха надолу. Рада ги изпрати, наръча непременно да пратят внучетата да им даде каквото е нагласила. После тръгнаха със Цветана към комшулука. Размениха още някоя приказка, въздъхнаха щастливо и всяка тръгна към къщата си.
До вечерта времето отпусна, заваля тихо. Колите една по една бяха пристигнали, махалата се изпълни с весели детски писъци, женски смях, мъжки гласове. Младите разтоварваха багаж, подвикваха си поздрави един на друг, шегуваха се, подкачаха се. Щастливите майки застанали на портите ги посрещаха скрили ръце под престилките, вечерта се спускаш бавно, снегът стелеше.
Децата им се бяха завърнали в къщи. Бъдни вечер е!
Милка Маркова
Отгледана в думите скука
Counter Currents: Щатите лъгаха за Афган...
