Времената все още не били толкова трудни. Балканджиите пролетес се стягали за гурбет. Отивали на изток, къде Делиормана, къщи да строят. Стягали се цели фамилии. Бащи и синове, братя. Дълъг бил пътя, минавали през много села. Отсядали на конак където замръкнели, авери имали в турски и български села.

Когато започнало мурабето между дяда Ивана и Високата порта мъжете набързо се прибрали в Балканта. Събирали се вечер в кръчмата, денем на караджейките. Умували, пращали съгледвачи към Търново, че и по-нататък. Кога свършило всичко и се разбрало,че вече е Българско, че ще я има България, мъжете решили: ще слязат надолу. Ще слязат в полето, ще купят имоти от заминаващите турци. На сърцето им било легнало едно село - Караачкьой.

Харесвало им. Не било малко селото, обградено като с венец от стари мешови гори. Земята раждала добре, високи поляни между селото и къра щели да хранят много добитък. Води имало колкото щеш, дерета извирали отвсякъде, чешми бликали. Хора и добитък щели да пият на воля. Пък наоколо не било толкова равно, имало и долове, и дефилета, имало баири, напомняло за родния Балкан.

Един по един пристигали родовете, купували къщи и земя, заселвали се. Деца до бащата, брат до брата, сестра до сестрата. Вдигали къщи, вдигали сватби, омесвали родовете.

Не чакали много балканджиите. Деца довели от Балкана, деца се раждали вече в новото село, школо трябвало. Неуки нямало да ги оставят. Събрали се будните стопани, съветвали се, решили: ще строят.

Първото училище отворили  още през 1883 година. До него след една година  Уста Грозьо от Трявна с доброволната помощ на селяните построил Божи храм. Полека животът завъртал своето колело. Задружни били балканджиите, омесили обичаите и знанията на родните си места, заживели.

 Ново училище построили през 1904 година. Новата църква пък построили през 1889 година. Кръстили я на "Св. Иван Рилски". Турили и сбора на селото на неговия празник - да се знае. После дали българско име на селото си - Борисово. През 1904 година минала ж.п линията  София-Варна и построили прекрасна гара с липи отпред. Липите и до днес са живи и разказват историята на българската железница.

Нямало големи богаташи, нито много бедни, били долу-горе една пора хора. Решили частни гори да няма, да са общински, на селото. Всяка есен делели и раздавали сечища. Правилото било - първата кола дърва от своя участък всеки закарва на училището, втората на църквата. Без пари, за доброто на децата и селото. Подир туй вози за топло на неговата си челяд.

Неспокоен дух имали балканджиите-полянци. През 1905 година 50 души ентусиасти основали читалище "Напредък",/ което днес носи името на голямата оперна прима Люба Велич, родена в селото/ и е в прекрасна сграда, с богата библиотека, два салона, гримьорни, музейна сбирка, шах-клуб и салони за кръжоци, собствено пиано, компютър и т.н .Основателят на читалището Никола Керемедчиев създава през 1915 година и Кредитна кооперация. По-късно отваря врати Популярна банка, дараци, модерна мелница, содо-лимонадена работилница, книжарница, поща, аптека, медицински пункт, баня, хотелче, /селото е център на община с още 8 села, но само през него минава железницата и има гара/, маджунерки.

Живнало още селото. Деца се раждали, старото училище отесняло. Решили селяните: ще направят още едно -прогимназия.

 През 1936 със собствени средства и труд построяват ново училище. Строят  го голямо, просторно, светло и широко, с приземен етаж, целият зает от трапезария, с часовникова кула и голям физкултурен салон, който по-късно години наред ще бъде киносалон, с игрища и малко паркче. Същата година докарват и електричество от юзината в гр. Попово, построена на река Черни Лом. Поставят улично осветление и почти във всички къщи светват първите електрически крушки. Селото не стои настрана от събитията в държавата. Дава 28 участници в голямата транспортна стачка през 1919/20 година, а през войните 1912-18 година 36 жертви.

Годините вървят, нижат се събития. Сменят се правителства. Сменя се и името на селото. Вече го наричат Славяново.

През 1950 година основават ТКЗС, а през 1971 година - цех, който произвежда резервни части за железопътната промишленост.  В здравният пункт, настанен в собствена сграда, построена от селото има родилен дом, две болнични стаи за лечение на леки случаи, обслужван е от 2 лекари,  акушерка, 2 медицински сестри, зъболекар.

Задружно през годините живеят българи, местни турци, потомци на не-заминали след Освобождението турски семейства, цигани. По-късно се заселват турци преселници от Кърджалийско. Никога не е имало етническо напрежение, делене между хората. Мирно и тихо, със селските радости и неволи живеят славяновчани, със старание винаги да са в крак с новото, винаги да е добре за селото.

Постарали се да благоустроят селото колкото е възможно, направили красив парк по тогавашната мода, тротоари по улиците, нови сгради на читалище, администрация, кметство, поща. Селкоопът си имал сладкарска работилница, фурна, казанджийница, магазини, изкупувал билки и селскостопанска продукция. Мелницата модернизирана работела на пълни обороти, в стопанството намирали прехрана много от жителите, железницата давала поминък на младите мъже, читалището се грижело за културния живот в селото. Библиотеката ставала все по-богата, театралният състав печелил национални награди.

Така живяло село Славяново до преди 20 години. Както повечето села у нас, ударено от новото време и промените в настоящия век постепенно западало, младите заминавали, придобивките една по една ставали излишни. Мелницата приватизирана затворила врати, разтуреното ТКЗС отстъпило земята на арендатори, аптеката отдавна закрили, а в здравният пункт понякога идвал фелдшер след смъртта на последния лекар, книжарницата вече не съществувала. Селкоопът едва дишал с един магазин, деца се учели в едно от училищата. Другото училище, голямото, вече  пусто  бавно се рушало. Нямало цехове, работилници, на гарата спирали все по-малко влакове. Новите политици се опитали да разиграват в селото етническата карта, разбира се напълно безуспешно.

Защото славяновчани все още са там и са живи, и се борят. Читалището с огромни усилия и с голямо желание на обществеността  не затваря врати, продължава да поддържа певчески състав, да отваря библиотеката, да провежда шахматни турнири, да организира концерти по празниците, да събира хората. Предприемчиви съвременни жители отварят и поддържат магазини, развиват малък земеделски бизнес, ходят по гурбети и се завръщат отново и отново в родното село. Кметовете се сменят и кой колкото сили има поддържат селото и живота в него.

Славяновчани не се предават както всички хора в нашите села. Не изоставят селото си, не го занемаряват. Кой с каквото може и кой както може поддържат живота защото знаят, че времената се менят и след падението идва възход.

Милка Маркова