Влизаме къде ли не в мрежата. Четем, споделяме, копираме, прибираме в папки. Много сайтове, автори и кой ли не, пускаме стихове за старите ни родители, за родните ни места, за мъката по роден край и т.н. Умиляваме се, просълзяваме се, ахкаме и охкаме. Дори го правим искрено. После ежедневието ни завърта, завихря, изхвърля, подхвърля, омотава и забравяме всичко. Хукваме по стръмното и не се обръщаме назад. Зная, няма време и начин.

Скоро идват възкресенските празници. Идва Великден. Най-светлият православен празник. Доста почивни дни. Може би през това време има и пролетни мюсюлмански, еврейски, будистки, арменски и други празници.

 Нека този път го направим. Нека си отидем при забравените близки, в родните домове. Нека да се съберем с майки и бащи, братя и сестри, баби и дядовци. Нека напълним сърцата на родителите си. Поне за денонощие. Да отложим помпозните почивки, който може да си ги позволи. Нека съберем левчетата в празните портмонета и заредим колата поне този път. Нека забравим старите вражди, казани думи, подозрителни погледи и свити устни. Да прегърнем сестрите си, да потупаме по рамото братята си, да целунем отрудените ръце на родителите си. Да не чакаме да напълнят  те трапезата. По едно залъче, но да занесем нещо и ние, да го сложим  до всичко. Да пошетаме вместо остарялата си майка. Да изпушим по цигара с побелелия баща. Да пуснем плочи от прашасалия грамофон, нищо че звукът няма да е толкова чист. Нека оставим настрана лаптопите. Да послушаме птичите песни, ако сме на село, а ако сме се събрали в града да разтворим широко тераси и прозорци. Да оставим децата да лудуват колкото искат, да не се караме, да не „пляскаме”. Да си припомним весели истории от миналото, други радостни мигове, когато пак сме били всички. Да вдигаме наздравици, да хапваме, да си говорим всички вкупом или по двама-трима. Нека не гледаме колко е чисто, колко е богато, колко е извисено. Просто да усетим близките до себе си, онова тихо щастие на родителите си, смехът на децата си.

Нека го направим поне тая година. Поне сега, докато все още сме всички, докато  можем. Защото живота е хубав, но и неумолим. Бавно, без да ни пита отнема по някой близък, оставаме все по-малко. Нека се събираме поне на празниците. Нека се радваме,че ето, родило се е детенце в рода ни, дошла е млада булка, солиден зет. Защото, мили приятели, това остава в живота ни. Защото един ден ще се огледаме и ще открием, че ако не сме били добри един към друг и не сме поддържали рода сме останали сами. Смалило се е семейството ни, родът ни, народът ни. Изчезнала е България. Нима ще го допуснем?

 

 

Милка Маркова

 

Идва Великден. Най-светлият православен празник. Доста почивни дни. Може би през това време има и пролетни мюсюлмански, еврейски, будистки, арменски и други празници.
Успешен ден!