Като всички след "посрещането на демокрацията" и тя не се отчая от първите трудности. Работна е, пъргава, след кратко съвещание със семейството замина за Гърция. Какво ли не прави там. Изпращаше пари да не гладуват безработния съпруг и двамата синове-студенти. Когато според нея минаха трудните безпарични години се завърна щастлива у дома. С пари и радост.  Радост, че вижда близките си, синовете изучени, че исъпруга й е намерил работа. Сега и тя ще се огледа, ще намери нещо. Ще влезе всичко в релсите. Радостта била напразна. Съвсем скоро действителното се изправи с грозна сила пред нея. Мъжът й беше намерил утеха при друга жена и искаше развод. Веднага. Трябвало да го разбере. Разбра го с огромна болка в сърцето. Разведоха се. Синовете уж "възмутени", че баща им е предал семейната чест, разбраха, че парите от "гръцко" са привършили и се оттеглиха от живота й. Не след дълго мъжът й, бившият й мъж я предупреди да напусне жилището-бяха го строили с доказани пари на неговите родители. Всичко се въртеше шеметно. Жената нямаше време и сили дори да мисли или да се изплаши. Къде да отиде? Това беше въпросът! Родителите й бяха починали, отдавна беше излязла от родното село и никой не я чакаше там. Не искаше да живее по приятели, по долнопробни хотели или квартири. Заплатата от случайната работа не стигаше, а и изкараните пари от чужбина отдавна бяха похарчени със задружни сили. В една от малкото тревожни нощи, които благородно й бяха отпуснати в семейното жилище се сети, че баба й, тази, на която беше кръстена й беше преписала малката си къщурка с дворче и градинка. Къщицата беше стара, но нали нямаше да е на чуждо. Това беше спасение. Събра малкото багаж, който й се полагаше след дългия семеен живот, напусна работата и замина.

Селото я посрещна любопитно. Помнеха родителите й, баба й също-беше уважавана и скопосна жена. Зачудиха се, че ще живее в полусъборената и изоставена къщица, но всяко чудо за три дни. Научиха после историята й и се успокоиха изяснили загадката. Бабината къщичка я посрещна тъжна. Прашясала, клекнала, с потъмнели черчевета, с помътнелите очи на прозорчетата. Жената приседна на стъпалата към малкото чардаче и голяма буца заседна в гърдите й, притисна ги, не й остави въздух за дишане. Не чуваше веселия птичи хор наколо, не виждаше синьото небе. Как щеше да живее напред. С един замах подредения й живот, надеждите, радостта от успехите, от децата бяха заличени от живота й, отрязани. Как ще живее, какво ще прави. Захлюпи глава на коленете си и тихо заплака. За пръв път се изплаши от трудностите в живота си.

Къщицата оживя под неуморните й ръце. Обра паяжините, изми старите дъски на пода, стъклата блеснаха измити. Нареди багажеца си в едната стая, купи малко тензух от селския магазин и направи кокетни бели перденца. Осече храсталака из дворчето, изхвърли вехториите. Полека-лека с оскъдното, което имаше си спретна стаичка, в която да полага глава вечер. Парите, които беше скътала бяха малко и се топяха всеки ден, макар тя да пестеше от всичко. Работа в селото нямаше дори за младите, камо ли за нея. По цели нощи прехвърляше мисли, не спеше, ходеше като привидение. Отхвърляше едно, замисляше друго. Една сутрин стана рано, изми се и се приготви. Чакаше кмета пред вратата му. Предложи да пасе селските крави. Беше разбрала, че последния пастир напуснал. Кметът я гледаше слисан. Беше се върнала от голям град, чувал беше, че в чужбина ходила. Хубава и интелигента жена беше, макар и в по-напреднала възраст. Как така ще пасе кравите. Ей така, ще ги пасе беше казала тя. Ще се справи. Ще се учи. Хортата са недоверчиви, не си дават животинките лесно, на кого да е, мислеше кметът, а тя го гледаше с тревога в очите. Най-накрая той се съгласи.

Жената пое стадото с крави. Хората не бяха много съгласни, но нямаше друг, а добичетата си искаха своето, мучаха по цели дни в оборите. Беше й трудно. Страшно трудно. Дните й минаваха в грижи да си припомни местностите, поляните, водоемите. Трябваше да наблюдава животните, да ги брои почти непрекъснато, да се научи да ги подкарва и спира когато хукнат към някоя нива. Вечер се прибираше пребита от умора. Трябваше да живее-тая мисъл я крепеше. Ще успее, няма да се откаже. Нямаше почивен ден. Животните излизаха всеки ден на паша.

С първите изкарани пари купи малко материали, ремонтира тук-таме по нещо из къщи, дворчето й ставаше все по-подредено. Мили съседки й отчупиха от своите цветя и не след дълго на прозорците й грейнаха алени цветове. Весело трепкаха белите тензухени перденца. Животът й бавно, несигурно поемаше по нов път. Път на огромен и непознат труд, но и на удовлетворение. Справяше се. Всички се чудеха. Такова нещо не бяха виждали-градска жена да пасе селските крави. Ербап жена излезе, клатеха глава мъжете в кръчмата, жените въздишаха: какво да прави, няма да се остави я!

Минаха година, две,т ри. Жената спретна още бабината къщица. Беше радост за очите да минеш край нея. Боядисана, измазана, чист двор с цветни лехички, прекопана градинка. Всички я харесваха. Стана отново весела, засмяна. С каквото можеше отслужваше. Най-много разказваше на женурята за гръцко, за големия и далечен град, в който беше живяла. Често в малкото свободно време ги канеше на кафенце и малко женски приказки. Животът й навлизаше в по-спокойни води. Само болката от постъпката на синовете й оставаше дълбоко в сърцето. След време един по един бяха пристъпили през майчиния праг. Идваха гузни да я видят, извинително й носеха по някой портокал, кутия с бонбони и много добре помнеха,че тя беше им осигурявала много по-важни неща за живота. Но тя е майка. Слагаше им в чантите от това, което беше произвела в малкото си свободно време в градинка. Казваше им: ей така, да опитате домашно.

Така вървеше животът й, дните се нижеха. Вечер дълго не заспиваше. Знаеше, че бъдещето й ще бъде тука. В селото, което я роди и което я прибра обратно в прегръдките си. Справила се беше с безизходицата. Успяла беше. Природата и трудът на село я бяха спасили от клошарския живот, на който я обрекоха най-близките й. Мислеше, прехвърляше и така до първи петли, когато на изток започваше да просветлява, когато птичките запяваха щастливи по клонака на двора. Без да е мигвала ставаше и се радваше на живота, естествен, без фалш и предателства. Животът на село, който спаси нейния собствен.

Милка Маркова

Поздравление и приятелски прегръдки!
Литатру

Много истинско! Поздрави!

Благодаря, жената е действителен образ, бях потресена когато научих историята й. Това беше в началото на "демокрацията", още не бяхме свикнали на това....
:) Здраве и спокойствие пожелавам!

Поздрави и от мене, хубави пролетни дни!