Пак беше юни, първите дни на лятото. Денят пак горещ. Слънцето безжалостно златно. Небето изпепелено.

Много хора, тълпа.

Без значение дали са близки, дали случайни или от тези, които ходят за сеир.

Беше сън.

Говорят, подреждат ритуала, питат ме нещо, питат дъщеря ни. Подсмърчат подавайки ръка и видели моите стиснати устни и сухи очи сконфузено се отдръпват.

Процесията пълзи под равнодушните лъчи на слънцето, маранята увисва наоколо.

Камбанен звън, множество заело места да вижда по-добре влизащата погребална редица. Напразно, ковчегът ти беше затворен. Опеяло и отново редици от хора с цветя, мънкащи нещо и изреждащи се край тебе. Дъщеря ни до мен, двете над тебе. Иконата на Христос върху капака на ковчега. Нечии цветя безсрамно открояващи се сред другите.

Гробът, ритуалите, отново цветя и СБОГОМ.

Сън и дълги години на самота. Само Дъщеря ни и аз, без теб в опустелият ни път.

13 години!

Утехата е само една: ДАНО ти е по-добре там, без болка, без суета, злоба, борби и страдания.

Бог да прости светлата ти Душа!


Милка Маркова