Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930
Постинг
24.06.2016 08:31 - Еньовден
Автор: boliarkabg Категория: Други   
Прочетен: 518 Коментари: 0 Гласове:
8


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 В малкото ни селце, забутано и напълно изгубено из балканите не бяхме заварили много хора. Група приятели, набедени поети, писатели  и художници се разхождахме безцелно с малки ранички на гръб  из планината когато  открихме запуснатите къщици разхвърляни по слънчеви ридове. Живееха няколко възрастни старци-жени и мъже. Вечни, на неопределена възраст. Погостувахме им ден-два, разговорихме се надълго и широко. Беше ни драго на душите, написахме стихчета, художниците нарисуваха картини. Не ни се тръгваше. Старците ни поканиха да им идем отново и така се започна.

Не след дълго две двойки от нас се заселиха за постоянно в селцето, после придойдоха поединично някоя друга поетична душа и се заформи „младото „ село. Едни купиха къщици, други се настаниха под наем, трети пък просто влязоха в изоставените домове. Творяхме, обикаляхме балканите, слушахме безкрайните разкази за било и небило от „старото” село. Животът ни беше приказен. Да, в истинският смисъл на думата. Жените се учехме да плетем и предем, да разпознаваме билките и да лекуваме по бабешки. Мъжете научиха как се коси, как се пласти купа, как се цепят дърва, как се ремонтира къща без да търсиш фирма за строителни работи. Слизахме към града понякога да продадем някоя картина или пък изработени от природни материали сувенири, да изкараме парици за най-необходимото.

Селото ни предложи много спокоен, романтичен, интересен живот. Наоколо имаше стара гора, потайни места,обрасли с бръшлян, полутъмни долове, тихи рекички и бистри извори. Горски кладенчета с кристална и ледена вода. Птичета пееха неуморно и омайно. Учехме от „старото” село да разпознаваме звуците, дневни и нощни, да предсказваме времето по разни знаци. Ние пък разказвахме за градският живот на нашите учители, за светът, който на тях беше непознат.

„Старото” село беше чешитлийско, ама и ние, „младото”, не оставахме назад. Обличахме се по най-причудливи начини, кой както си харесва, носехме дълги коси, бради, мустаци. Шиехме си дрехи от зебло, носехме големи тояги, издялани по специални начини, научени от старите ни съселяни. Вечер без телевизия и компютър седяхме до късни доби и водехме нескончаеми разговори, пеехме, слушахме горските звуци.

Прекрасен живот ще рече всеки и ще е прав. До денят Х.

Една нощ из селото проеча писък, втори, третият не спря. Скокнахме сънени, заослушвахме се, запитахме се, залутахме се. Сетихме се веднага за придобивките на цивилизацията, грабнахме големи фенери, соларни лампи, запалихме и факли, взехме свирки и тръгнахме из селото. Да дирим източника на писъка. Стигнахме до къщата, в която живееха Катя и Явор, двойка художници. Бяха отскоро тука, но бързо се сприятелиха с всички. Рисуваха интересно, с нежни цветове. Харесахме ги. Пищеше Катя. Тя не пищеше, ами извиваше тънък, пронизителен писък като песен. Стоеше на судурмата  на къщата, гледаше нейде в тъмата и пищеше. Жените я вкараха вътре, задирихме Явор да го питаме „кво става бе, кво стори на момичето”.  Ни следа от него. Някой му намери ризата и гащите дето ходеше с тях, доколенки от зебло, под судурмата отдолу. Успяхме да спрем писъка на Катя, жените разтриваха ръцете й, краката, слепоочията. Мислехме, че са видяли нещо и понеже са отскоро, са се изплашили, а Явор е отишъл да го дири. Катя само клатеше глава отрицателно, вдигаше ръка до някъде и я пускаше като отсечена надолу. Решихме,че ще ползваме все пак телефон. Бяхме се разбрали, че телефоните са само за краен случай и понякога да се обадим на родителите да не примират от чудене какво правим. 112, кратки обяснения, после разправия. Не знаят къде е това село, не знаят как да стигне Бърза помощ до нас, че пък в коя област се пада тая махала. Докато се суетим,  ей ти я пристигна баба Мария от „старото” село. Носеше под престилката си едно лимонадено шише, с топче за запушалка. Мълчаливо влезе, а младите жени сторихме място без да промълвим дума. Баба Мария махна с ръка да излезем на судурмата, приседна до Катя, намокри ръката си с течност от шишето. После помилва главата на художничката, косата и очите й, взе да разтрива отново с мокра ръка тила й да шепне нещо. Дълго мокри и разтрива ръцете й ,тила й, слепоочията й и все нареждаше думи някакви. Тихо, само с устни. Катя се отпускаше, задиша спокойно и полегна. Баба Мария придърпа завивката върху й и пак без дума си замина.

Следващите дни бяха дни невъзможни. Всичко, което се случваше не беше истина все едно. Доктор тъй и не дойде, но се наложи да викаме полиция. Явор беше изчезнал. Нямаше ни вест, ни кост както се казва, от него. Обиколиха полицаите къщите, баирите наоколо. Ходехме с тях, показвахме и разказвахме за любими места, за навици, за ежедневието, за причините да сме тука. Старците от селото само кимаха с глави, слушаха ни, но мълчаха. Никой от тях нищо не каза, ни попита. Катя се беше съвзела уж напълно, но май не беше тъй, щото това, което разказваше граничеше с лудост. Ами кво каза Катя: вечерта с Явор дълго си говорили, пили бяло вино, разхождали се наоколо хванати за ръка, целували се и си шепнали любовни думи. Млади хора, кво друго да правим, нали? Дошли тука да изживеят любовта си до капка и ако е рекъл Господ да останат в селото, да се оженят. Мислели дори, до сватба стигне ли се, тука да я направят. Катя да се облече като самодива, с горско венче на главата, а Явор в ленени дрехи и дялана тояга. Мечти. Та нея вечер като се прибрали Явор решил да иде отсреща дето видели чудни бели цветя на полянката и да й ги донесе. Катя ги харесала кога ги видяли, но не посегнала да бере. Светели чудни в нощта, но влюбените отминали. Явор хукнал към полянката, а Катя не го спряла. Тя го виждала от судурмата кога берял цветята, сърцето й трептяло от любов. Завърнал се Явор, застанал долу на плочника и викнал, че сега ще й изпее песен за любов с цветята в ръка. Вдигнал високо глава, запял, а певец бил, хубаво пеел - така казваше Катя. Тя се облегнала на дървената преграда да слуша и тогава станало страховито. От главата, постепенно надолу, Явор взел да изчезва, все едно се разпадал. Катя не вярвала на очите си, помислила, че виното й дошло повече и губи съзнание. Не, нищо й нямало, права била, на себе си била, а Явор продължавал да се разпада, докато ризата се смъкнала на земята, а до нея леко полегнали и гащите му, от зебло. Песента ,която пеел последна  изчезнала. Носела се с копнеж след като Явор се разпаднал и полека заглъхнала. Тогава Катя се чула да пищи. Странно било и това пищене, два пъти кратко и после безкрай.

Ей това разказа художничката на полицаите, на психиатрите, на близките си. Повъртяха се следователите, поразпитаха още ден два, но какво да правят повече. Нямаше труп, нямаше убийство, не намериха следи от насилие. Нямаше убит от животни или от престъпник човек. Просто един мъж, млад художник, беше изчезнал мистериозно една нощ. Може да е избягал, да не е издържал с приятелката си или пък в това диво място. Пък и художниците са башка хора, знае ли го човек къде е запрашил. Може да е нейде в друга планина, в друго село, с друго момиче.

Някои от „младото „ село се изплашиха и заминаха завинаги оттук, някои останахме. Е, не бяхме решили дали ще е за постоянно, но останахме.

Мина се време, почти година.

Една вечер се бяхме събрали край големият огън насред селото, край запустялото читалище. Все се канехме да го поизчистим и подредим, ама хайде за следваща зима щяхме да го нагласим. Сега стъкнахме огън и си приказвахме. Бяхме „старото” и „младото” село се събрали. По едно време баба Мария побутвайки жаравата с дълга пръчка рече:

-Утре е Еньовден, да внимавате тая нощ. Да се приберете по къщите си и до изгрев слънце нямате много работа навън. Тъз нощ е потайна. Бродници и вещици слизат по Земята. Туй са жени, продали душите си на Дявола, черна магия правят. На мъжету и на жените. Още омайници им викат.

Ние се позасмяхме и викаме на баба Мария, че то тука всяка нощ има омайници, не само на Еньовден. Тя ни погледна,  позарови поглед в огъня и продума:

-Тъй, ама нали помните Яворча и Катето. Какво мислите стана оная нощ, а?

Всички замлъкнахме стреснати и притихнахме.

- Нея нощ бродница е омаяла с тайни билки Яворча. Онез бели цветя дето ги е брал за Катето, бродницата го е подмамила да ги бере. Харесала го, примамила го, решила е да го открадне и да се ожени за него. Тогива душата на мъжа отива в света на мъртвите, а тялото му се разпада на прах. Затуй Катето е видяла как той изчезва. Песента му сал чувала до последно, щото дъхът последен отлита. Затуй милата, само пищеше на един глас, тъничко. Бродниците отнемат гласа на момите, а които мъже не харесат за женитба с тях си, отнемат им мъжката сила. Ей туй стана оная година под судурмата на Катето, затуй намерихте само дрехите на Яворча. Не си правете шеги с тия жени. Където има бръшлян по гората къща не правете, там е сборището на юдите и мамниците, там варят билки за магия в нощта срещу Еньовден. В такава нощ се чака утрото, лъчите на слънцето. Кога Райко изгрее, тия черни души се връщат обратно в небитието, тогава билките стават лековити, тогава росата се гази за здраве. Не мислете, че знаете повече от старите хора, не се присмивайте, а се учете и почитайте тоя свят и оня. Спазвайте обичаите и ги разбирайте. Хайде сига, идете се наспете, че утре кога изгрее слънцето ще ставаме рано, по росата, да берем билки. Нали знаете ,мОми, седемдесе и седем билки и половина трябва да наберем утре. Баба ви Мария ще ви учи да ги разпознавате до една.

 

 

Милка Маркова




Гласувай:
8
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Спечели и ти от своя блог!
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: boliarkabg
Категория: Други
Прочетен: 395437
Постинги: 159
Коментари: 472
Гласове: 6535