Нехае слънцето, че така изгаря земята, става страшна задуха. Обяд. По къра всичко е притаило морно на сянка. Почива.
Тишина е обгърнала сънно селото. Прашните улици са пусти. Дърветата отпуснали листи, свили сянката около дънера си не мръдват. Маранята трепти над къщята, понася се над всичко, издига се към небето. Синевата прибелява нажежена. Нито куче лавва, нито човек се задава. Птичките тихо църкат, скорец се обажда в листака, после всичко потъва в лятна тишина.
В дълбокото на деренцата, под върбалака просветват малки вирчета, дори водата не бълбука така безгрижно. Жабите потъват в подмолите, водните кончета просиняват блеснали внезапно между сенките.
Тук-таме сред прашните поляни, насред жегата седи замислено магаре, размахва уши и опашка да пропъди мухите. Покой и ленност.
Тихо, да не разбудят селската тишина чучурите на чешмите леят прохладните си струи, пълнят поставите. Вечерта край тях ще минат зажаднелите стада и отрудените стопани.
Гората над поляните събира хлад под вековните мишета, да повее вечерта над селото, да разхлади.
Задрямалото насред небето слънце се търкулва, разбужда се от дрямката. Поглежда към Бахлъка където го чака нощта. Свива малко от огнените си стрелички в колчана, усмихва се по-благо. Отпуска жарката си прегръдка. Размърдва се селото, природата. Денят бавно преваля, гласи се да посреща вечерта.
Милка Маркова
