Огледа се още веднъж, хареса резултата, грабна чантата и излезе. Вдигна глава, лека усмивка заигра по устните й. Денят е прекрасен, слънчев, диша се леко. Ще се качи в автобуса на близката спирка. Отива на разходка в един от тихите квартали на старият град. Обожава тези улички, къщите, дърветата. Разходките й винаги са там. Два пъти в седмицата, в десет сутринта поема с автобуса.
Отдавна я забеляза. Красива, елегантна, стилна. Пътуваше в автобуса към къщи и си мислеше свои работи. Живее сам и няма никакви тревоги и грижи. Децата отдавна напуснаха бощиния дом, устроени и задомени. С жена си са разделени повече от десетилетие. Така се случи. Без драми и капризи всеки тръгна по своя път. Видя я едва когато слизаше на една от спирките в неговият квартал. Зачуди се. Тук повечето жители се знаеха по лице. Кварталът е стар, няма много нови заселници, ако не по име поне по лице се знаеха. Нея виждаше за пръв път. Докато размишляваше коя може да е или къде отива се загледа във фигурата й. „Добре изглежда – рече си – На едни години сме почти, но браво, много добре.“ Проследи я докато автобусът задмине. Остави му приятен спомен. След няколко дни отново я видя, докато се прибираше. Този път я гледа по-дълго. Забеляза стилното, ненатрапчиво облекло. Подходящо за възрастта и все пак не състаряващо. Хареса походката, изправената глава. Прическата. Третият път вече беше заинтригуван. Къде ходи тази жена, у кого. Дали пък не е купила някоя от къщите наоколо. Едва ли, не беше чувал за продажби. Любопитството му нарастваше и един ден реши да слезе след нея. Забави се и после я следва известно време. Жената вървеше бавно, все едно се наслаждва на разходката си. Не поглеждаше в малкото витрини. Поспря се пред една от галериите в картала и отново бавно продължи. Остави я когато стигна до своя дом.
Тези проследявания продължиха. Вече научи, че жената идва насам два пъти в седмицата, в сряда и петък. Чудеше се защо в тези дни и защо в техният квартал. Научи, че разходките траят около два часа, почти по един и същ маршрут. После се качва на своя автобус и отпатува обратно към шума на града. Харесваше я. Струваше му се, че отдавна я познава. Понякога, доближавайки неразумно близко, долавяше аромата на финия й парфюм.
Дните на нейните разходки станаха малък празник. Отиваше донякъде с автобуса, зад спирката на която тя се качваше. После хващаше обратният и се вълнуваше когато я видеше на нейната спирка. Друг път се навърташе в своя квартал около мястото където жената слизаше. След това поемаше след нея.
Днес тя облече не традиционните пола и блуза. Времето се беше позатоплило. Извади лека рокля, обу сандали, сложи плетена шапка. Така е леко и приятно. Вълнуваше се. Забеляза мъж, който я следва при всяка нейна разходка из стария квартал. Отдавна. Случайно го видя в една от малкото витрини. Стори й се симпатичен, спортно облечен и приятен. На следващата разходка отново беше около нея и така до днес. Разбра, че не е случайно защото където и да отидеше , накъдето и да погледнеше този мъж винаги беше около нея. Харсваше й, а и беше забавно.
Автобусът спря на обичайната спирка под кестените в стария квартал. Тя леко скочи от стъпалото, преметна чантата през рамо, отвърза дългият шарф от врата си и го прихвана в ръка. Слънцето надничаше през огромните листа на дърветата, сенките им бяха нежни и закачливи. Жената се огледа дискретно. Не го видя. Не видя мъжът, който винаги я следваше. Поспря се уж да погледне имената на новите художници, които са открили изложба в една от малките галерии. Хвърли косо поглед, не, нямаше го. Повървя малко, забави крачка и уж ей така, просто ей така се обърна назад. Тротоарът беше пуст, само едно момче целуваше своето момиче нежно пред галерията. Въздъхна жената. Разходката й се видя излишна. Просто крачене по стария тротоар, сред напечените от слънцето улици. Дори малко прашно й се стори в този квартал, пък и безлюдно, ленно…Отпусна ръка и не забеляза, че шарфът й почти влачи по земята. Гледаше в краката си дантелите на сандалите и се питаше дали наистина са толкова красиви колкото й се виждат.
-Добър ден, мадам – стресна я плътен и вълнуващ глас – на разходка ли сте и днес?
Вдигна глава и го видя.
Днес мъжът реши най-после, че е дошъл моментът. Няма какво да я следва като хлапак или вярно кученце. Време е да я спре и да се запознаят. Приготви се, подреди масата в малкото, затворено и сенчесто дворче пред къщата си. Ще я покани на питие и кафе. В традицията на квартала. Излезе точно навреме за да я срещне. Тръгна към спирката и я видя. Сърцето му трепна. „Влюбен съм, да“ – засмя се на ум мъжът –„Влюбен като последният хлапак от квартала. Харесвам я, харсвам я, това е. Ще й го кажа, ще призная, ще разкажа“. Не вървеше, летеше към нея.
Жената се усмихна и спря. Мила, чаровна усмивка. Лицето й се преобрази. Стана още по-красива.
Подаде му ръка, той я целуна.
- Хилендар, това е моето име. Бихте ли приели питие с кафе в моята скромна градина. На метри от тук?
- Рада, Рада се казвам. Защо не, с удоволствие.
Мъжът пое малката й, добре поддържана ръка в своята, и внимателно я поведе към своя дом.
Сенките на дърветата вееха хлад, някакви птичета чуруликаха високо в клоните им. Приятно тешеше наоколо. Край кокетната кръгла масичка Мъжът и Жената отпиваха ароматно кафе, гледаха се в очите и тихо разогваряха. Времето беше спряло. На света бяха Те и Любовта, която ги намери и срещна. За вълшебството й винаги има време, подходящо време извън годиние, възрастта и ежедневието. Любовта знае кога и кого да намери. Сега спря при тях.
Милка Маркова