Селската кръчма, останала във вида от онова време дето му викаме днес „соца“, поддържаше атмосферата такава, каквато я помним. Стари, дървени маси, наметнати с червени пепитени покривки за да изглеждат „демократки“. Опушен, дървен тезгях, стаил мириса на кръчма била и пребила. Наредени шишета с „цифки“ за наливане. Всеки момент готови да направят я „облак“, я някоя друга тайнствена смес, която предпочитат мъжете, останали в селото. Зад тяхното проблясване се крие пълничка, но все още свежа лелка, с дълбоко деколте. Дълбоко дори и за днешните градски мераклии. В единият ъгъл прашасала, стои и дреме печка за дърва, неприбрана, непочистена още от зимата. Да се чуди човек дали ще има сили наесен като заситни дъжд навън, да разгори в душата си отново пламък. Непочистени с години абажури процеждат неопределена светлина нищо, че е ден и то сред лято.
Какво правя в тая забравена от Бога кръчма ли? Дойдох в селото да се срещна с една писателка. Да, не се стряскайте. Научих, че тук живее неизвестна на широката читателска публика писателка. Чела бях нейни разкази в различни сайтове и в блога й. Харесвам я, а виждам, че още много хора я четат. Възрастни, но и много млади, тук у нас и емигранти по целият свят. Исках да се срещна с нея и ето ме тук. Надявах се да ме упъти някой отседнал в кръчмата или самата кръчмарка. Малкото, спретнато магазинче на площада имаше странно работно време. В момента беше затворено. После щях да науча, че го отварят сутрин рано, по обяд и вечер късно. Цял ден работи само във вторник и петък, когато карат хляб и зареждат стока. През другото време собствениците, сравнително млади хора, работят в градината си, за да помагат на печалбата. Та искаш ли да видиш жив човек, то идваш по центъра когато е работното време на магазинчето. Тогава може и да има с кого да се сприкажеш.
В кръчмата заварих двама-трима мълчаливи и умислени мъже. Възрастта им е странна и неопределена. Да кажа, че са стари, не са. Да кажа, че са млади, пак ще излъжа. С доченки, разкопчани отпред, облечени на голо и разкриващи прошарено космати мъжки гърди, все още пращящи от мускули и сила. Надолу с протъркани и не по мярка дънки, вероятно наследени от синове и внуци. Моят събеседник с кротнал се до него на масата каскет. Не са местни пиянки. Просто отбили се да дръпнат по една бира мъже. Това ми подсказаха натоварените със сено каруци пред кръчмата. Кончетата, впрегнати в тях пръхтяха кротко и примирено пъдеха нахалните мухи. После навеждаха глава поне малко да пропъдят жегата в ниското, до земята. Зажъднялите им стопани отпиваха едри глътки без да бързат много, зер заморен студеното може да те прокопса.
Мъжът когото търпеливо чаках и слушах щеше да ме отведе до дома на писателката. Заприказвах го колкото да стопя първоначалното напрежение от срещата с непозната градска жена. Като разбра за какво иде реч, той щракна с пръсти към кръчмарката. Не ме попита нищо, нито каза нещо на нея. След малко жената разлюля надареното си деколте и се запъти към нас с малка, изпотена чаша, в която се пенеше наливна бира. Понечих да възразя, после реших, че не бива да се правя на примадона. Тук трябва да бъда на равното, близко до хората, не изстъпила се някъде във висинето и гледаща отгоре надолу.
Чукнахме чашите и заговорихме. Без любопитство от негова страна и без да бързам с въпроси. Общ разговор. За времето, задухата, за пътуването с маршрутката и за това, че все пак е лято, тъй ще е. Какво искаме, да вее фъртуна посред лято ли. Сега си трябва слънце и дъжд понякога, да върви реколтата към успех. Попитах в реда на разговорите, бърза ли да си отиде, да не се тревожи жена му къде е останал, да не се е случила някоя беля на каруцата или нему. Погледна ме внимателно. Видях тихи, кафяви очи. Тъга, болка, в същото време сила излъчваха те. Починала е, сам живее. Децата са по света. В Австралия. Син и дъщеря. Утехата му е само в това, че са заедно.
-Поне те –въздъхна и надигна чашата. Замълчах.
Известно време мълчахме. Питам го справя ли се, сам, на село. Как живее. Питам го ей така, по женски. Не любопитно, не нахално или пък настоятелно. Питам го леко загрижено, с нотка на възхищение, че е сам и се справя с живота. Това отключва доверие към мене. Пестеливо, без драма в разказа, без изхвърляне, без да търси съчувствие накратко заразказва.
Селото както виждам е било голямо. Работа да искаш. Не е мислил никога за града, добре живеели тука с жена си. Всичко си имали, трудели се, разбирали се. Децата пораснали и поели по пътя. Те остарявали, но имало още много време напред. Били под петдесетте. Той се радвал, че децата са намерили пътя си заедно, че ще си помагат каквото и да има там, в далечната земя. Жена му нищо не казала. Нито да ги спре, нито да ги насърчи. Забелязал по някое време, че нощем или когато е сама и не го вижда наоколо плаче безутешно. Забелязал, че все по-често прибягва насреща, през две-три улици до селската църква. Учудил се първом, но после си обяснил: днес всички жени се обърнаха към бога. Времената трудни, търсят помощ поне в тревогите си. Мислел, че пали свещички за здраве на децата. Постепенно разбрал – голяма мъка по децата. Безнадежност, дали някога ще ги види. Отчаяние, че няма да прегърне и се радва на внуци. Как ли не се мъчил да я разведри. Накрая й дал идея да започнат да кътат пари, да им отидат на гости. Това я оживило в началото. После се отчаяла отново. Животът ставал все по-труден, по беден. Откъде пари. На децата нищо не казвали, да не ги тревожат. Когато се видели по скайпа все весели се правели, да не се досетят. Тъй , ама жена му се разболяла зле и вече нищо не можело да се направи.
-Нали знаеш, не е само при нас. Тая болест връщане назад не дава. – подпря глава с напукана длан той.
Изпратил жена си от този свят. Много се обичали. Изпразнил се домът му, животът му, сърцето му. Душата му виела по цели нощи. Децата не сварили да дойдат да я изпратят. Наистина е далече оная земя. Тръгнала си сама, дори в последният й път не могли да бъдат до нея. Права била за всичко, мъката й била не от нищо.
Слушах го и гледах побелялата му коса, хубавото мъжко лице, яките ръце. В същото време думите му бяха топли, дълбок гласът му. Нямаше страх или примирение, имаше нещо друго, много по-голямо. Мъка по изгубена завинаги любов. По жена и деца, по семейството, по живота. Не беше само той в тая мъка. Много хора срещах по пътя си с подобна или близка съдба. Изгубени другари, деца емигрирали, родители заминали за печалба, самотни старци и малки деца. Наред с беднотията дълбока душевна мъка, настанила се по градове и села. Безкрайна, без светлинка напред, с нотки на примирение, но и някакъв неопределен блясък дълбоко в очите.
Станахме, мъжът отиде при тезгяха, мълчаливо плати, махна с ръка на кръчмарката и на другите мъже. После излязохме при кончето, почти скрито под огромната купа сено в каруцата. Потупа го с обич по задницата, почеса го между ушите, пое повода му и го поведе. Аз тръгнах до него по прашните, затаени обедни улици на селото. Мараня, увиснали в горещината листя на дърветата, потайни птичи обаждания сред клоните, мирис на сено, на узрели полодове и на нещо неизвестно, на нещо скрито, се усещаше. Вървях до този мъж и имах чувство, че вървим към безкрая, към нещо, което предстои, което ще разтърси този застой, ще завее вятър, ще разкърши клоните, ще отнесе безкрайната мъка и отчаяние. Ще избистри небето, ще го драпира със синя коприна, ще задишаме леко, слънцето меко и топло ще ни огрее. Вече няма да има тъга и безнадежност, ще се отворят Душите ни.
Дано!
Милка Маркова
Поздрави!
