Утрото е метално и непрогледно. Тежка, мокра мъгла се стеле ниско над земята. Приижда бавно, на талази откъм Крушака. Вмъкнала се в теснината край коритото на дерето пълзи ли, пълзи. Възкачва се по поляните към Чуката, закрива единственият бор върху челото й. После обгръща старата, жилава слива, допълзява до първите къщи на Бежанската махала. Тръгва по тревясалите улици между тях. Наднича в дворовете, провира се в камарите нацепени дърва, пролазва между купите със сено. Промъква се като стоглава ламя и търси незаето място, нейде останала светлина, за да я погълне. Отгоре тежки облаци, пълни с вода я притискат. Вятърът се мъчи да я продуха, да разчисти място за есенния дъжд, но мъглата не се дава лесно. Не й се иска да падне върху земята ниско и да попие в тревите. Още малко ще поброди по сокаци и поляни, из горите наоколо и ще покрие селото до покривите на къщите. Дълго се спотайваше в дълбоките долове, сега отприщена бърза да обходи всичко.
Вятърът издува бузи, засвирва високо в клонаците, ядосано размахва коси. Включва цялата си мощ . Развихря се. Подбира мъглата, раздърпва дрехата й, догонва я. Събира парцалите, останали в скрити в долчинки или зад завоя на някоя пуста уличка. Свири и вие докато не остава и едно мъгливо пухче по земята. Сивите облаци са слезли още по-ниско над разчистената земя. Дъждовните капки нетърпеливо, една по една заситняват към пожълтелите треви. Дъждът развива пелена мокра и студена. Земята потръпва, поема го в недрата си бавно. Облаците се разтеглят, покриват всички пролуки в небето, слизат още по-ниско и се приготвят за дълго ромолене. Вятърът прибира криле, оглежда доволен света и тръгва към покоите си горе, в планините. Заслужено ще отдъхва.
Есента се сбогува с последните пожълтели листа, доволно прошепва нещо на нивята и мокрите дървета. Хваща тоягата си в ръка и тръгва полека на среща със Зимата.
Милка Маркова
