Това мисли бай Стоян застанал до прозореца и хванал ръце зад гърба си. В стаята кротко пукат дървата в печката. Разсилният добре я напалва. Нито да е горещо, нито пък хладина в кметската стая. Чистота поддържа. Около печката е преметено, няма прашинка. Столовете за посетители са наредени чинно край отсрещната стена. Бюрото е забърсано, мастилото в мастилницата долято, а перото върху перодръжката всяка сутрин е сменено с ново. До стъклената мастилница се кипри попивателна, с чисто сменена хартия. В дясната страна на бюрото, кафеникава, дебела папка ДЯЛО примирено чака своя ред, пълна с документи. Доволен е кметът от вида на кабинета си, доволен е и разсилният.
Отсреща, в двора на Прогимназията заизлизаха учениците. Междучасие трябва да е, помисли бай Стоян и вдигна очи към големия стенен часовник, гордостта на кметството. Един от заможните хора в селото, върнал се от печалбарство в Америка го купил и дарил за здраве, и да се помни името му. Даа, междучасие е в училището. Малките се гонят вече, а по-големите момчета закачат ученичките. Хубаво училище бяха направили славяновчани. За около петдесет години как заселиха селото подир Освобождението, построиха две училища и черква. Долното училище не стигна за децата. Щом откриха прогимназия се наложи да се строи второ училище. Събраха парите и го направиха. Голямо, високо, на два ката, същинска прогимназия. Обширен двор, часовникова кула, салон за физкултура. Стаите светли, с високи прозорци, доволно да пускат светлина.
Отнесе се бай Стоян в мечти. Като го избраха за кмет, зае се сериозно да управлява селските работи. Шосе захвана и направи през цялото село. От гарата до най-отдалечената махала на селото, Джевизлика. Цели два километра е дълго. Накрая му, до последната селска чешма тури голяма улична лампа. Там се сбираха махленците на беленки кога се обереше мисиря. Сега е замислил две чешми да направи, като се връщат животните от мерата, да ги напоят чобаните, да са доволни стопаните. Има още задачи, ще ги изпълни. Електрика докара предишен кмет от юзината в Попово, той пък, бай Стоян ще гледа да тури улични лампи на повече кръстопътища, да е видело на минувачите по вечеря. Подръпна ръкавелите си кмета, приглади и без това гладко вчесаната си коса назад. Прокашля се и пак хвана ръце зад гърба.
Кметската врата с трясък се разтвори и в стаята връхлетя Нейчето, дъщерята на бай Стоян. Ученичка в Прогимназията, разхубавила се от студа и бързането, с опъната черна престилка по снагата и бяла, плетена якичка край вратлето. Скопосна жена има бай Стоян, изплела е дантелени якички за единствената им дъщеря. Макар и още ученичка, с униформа, голямо момиче е вече, да е хубава.
-Тате, тате, виж какво – забързано, припряно на висок глас се втурна към него Нейчето.
Кметът свъси ниско вежди, стрялна гневно с черните си очи влязлата и ядосано, с нисък глас рече:
- Госпожице, влизаш в стаята на Кмета в това село. Ти почука ли? Чу ли някой високо да отговори „Даааа“, отвори ли ти полека вратата и влезе ли чак тогава, м?
- Ииииии, тате, бееее. Стига дееее. Идвам да ми дадеш парички да купя тетрадка, че се свърши тоя час.- изчурулика Нейчето и чукна по бюрото на баща си, засмя се и се завъртя.
- Ти чу ли въпрос, госпожице, чу ли? – още по-намръщен попита кметът и приближи крачка към новодошлата. – Излез в коридора, затвори вратата, почукай и влез както се полага.
Кметската ръка с вдигнат пръст сочеше към разтворената врата на стаята. Нейчето сви капризно устни, връцна черната престилка и бавно излезе. Затвори вратата и всичко замря.
„Може и да съм строг, ама така трябва“ – мисли бай Стоян, - тук е Кметство, да не е хан. Да се учи, не е малка вече.Може пък за гражданин да я задомим.
Чук, чук, чук, тихичко и колебливо прозвуча на вратата. Прокашля се Кметът , седна зад бюрото и взе писалката в ръка.
- Мммддааааааа – високо отговори той. Вратата се открехна и главицата на Нейчето, със заруменели от яд бузи надникна в процепа.
- Влез и седни – посочи с ръка кметът. – Кажи какво има.
Нейчето приседна на ръба на един от столовете и разказа бързо защо е дошла. Даде парички бащата на дъщеря си, изпрати я до вратата и на изпроводяк каза:
- Ти си вече голяма, освен туй си дъщеря на кмета. Трябва да знаеш как да се държиш. Може да има човек по работа при мене, може да водя важен разговор. Тук, аз съм господин Кмета, не татко ти Стоян. Ти тук си една ученичка от селото. Ще влезеш и ще се обърнеш към мене както се полага към Кмет.
После се усмихна, погали я по главата. Нейчето хукна към книжарницата. Децата вече се прибираха, призовани от училищния звънец за следващия урок.
Отново застана бай Стоян до прозореца. Една им е Нейчето, късно я завъдиха, глезеничка им е. Прах не даваха да падне върху нея. Радваха й се. Време е да я научат и на други неща, освен на домакинстване.
Облаците бяха слязли от високото. Гарата не се виждаше зад пелената им. Снежинки прелитаха, рееха се дълго преди да се спуснат на земята. Студът сковаваше и минувачите бързаха към топлите си соби. Разсилният тихичко влезе, погледа кмета, застанал до прозореца, пусна дебела цепеница в печката и пак така тих излезе. Кметът остана замислен до прозореца. Отпуснало се беше бащиното му сърце. Кметската дъщеря докосна най-скритите струни на строгия селски първенец. Зимата навън се промъкваше из селските улици, стягаше, а комините на къщята къдяха със запалените си лули и нехаеха от нейните закани… Ноември не издържа, пусна зимата през прага си. Селото полека притихваше.
Все още усмихнат, с мисълта за дъщеря си, Кметът седна тежко зад бюрото и протегна ръка към папката с надпис ДЯЛО.
Милка Маркова
ДИТЕГЕН - Готфрид Келер - литература
Counter Currents: Щатите лъгаха за Афган...
Поздрави!
26.11.2016 20:37