Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930
Постинг
01.12.2016 08:15 - У дома
Автор: boliarkabg Категория: Други   
Прочетен: 1158 Коментари: 6 Гласове:
10

Последна промяна: 01.12.2016 08:33

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 Вратите плавно, някак насила се затвориха след него. Топлото остана вътре, зад изпотенитe стъкла. Виелицата го посрещна с бръснещ вихър, захвърли цели шепи сняг в очите му.  Шофьорът на автобуса няколко пъти го попита наистина ли иска да слезе тука. Все пак до първите къщи на селото има около половин километър, виелицата е ужасна, сипе. Пусто е наоколо и тъмно.

Мъжът изчака автобуса да потегли, вдигна яката си, позамисли се малко, поколеба се. После пусна сака в снега, издърпа шала от врата си. Хубав, пухкав,  „марков”, беше казала жена му когато му го подари. Завърза го на главата си, върху шапката. Вятърът силен и безкомпромисен щеше да я отнесе още докато слезе. Закопча палтото си догоре, загърна се добре и вдигна сака.

Със силен вой  го атакува виелицата. Нямаше така лесно да го остави тя. Той си знаеше още от дете, че тука през зимата тя е господарка. Свисти, вие, носи сняг от билата наоколо, мете шосето, после го хвърля върху къщите и с все сила се изкачва отново по върховете. Не оставяше ни човек, ни животно замръкнали и непогребани живи под тонове преспи. Нямаше дори вдлъбнато от пъртина, камо ли цяла. Обикновено пътниците за селото слизат на спирката в края и докато стигнат до първите къщи правят пъртина. Пък и селяните я поддържат, ама сега е Бъдни вечер, кой ще ти броди по кърищата. Затуй снегът беше затрупал наоколо, студът беше свил всичко живо на топло, беше бяло мъртвило.

Първите крачки му се сториха вечност. Дори не можеше да върви направо. Виелицата го запращаше на една страна, докато се върне в правия път, тя пак го блъскаше с всичка сила. Тръгна. Старият му дом и селото го влечаха с непреодолима сила. В тази тиха нощ както се казва, когато всичко е на топло в къщи, когато всеки е със семейството си и празнува, нямаше какво да го задържи в града. Искаше, искаше да е там, в оня спокоен дом където никой и нищо не може да го заплашва, да го тревожи, да иска от него, да настоява, да го изнудва.

Силен порив на вятъра и остри като игли снежинки зашеметени от вихъра, се забиха в очите му. Светът се изгуби напълно пред него. Приведе се ниско напред, заслони се с ръка, поспря за миг и пак пое. Трудно пробиваше дълбокия сняг, високо вдигаше крак да пристъпи напред. Зад него следата веднага се пълнеше  и все едно никой не беше минал. „Люта зима” - помисли си - „Точно такава я обичах когато бях малък”. Напред нищо не се виждаше, само тъмните силуети на крайните къщи. Ще ги стигне, ей го де е, нали е силен мъж. Даваше си кураж, има няма половин километър до тях, как няма да успее. Забравяше,че годините седене на стола в офиса, вечните безсънни нощи, ядовете и притесненията си казваха думата. Нищо не наливаше сила в мускулите му, напротив. Всичко в офиса я изпиваше.

Задъхваше се, но помнеше, че във виелица и дълбок сняг не се спира за почивка. Върви се все напред. Отнякъде долетя вой на чакали. Селските кучета веднага се обадиха. „Нима има и чакали наоколо”- стресна се мъжът. Помисли си, че е беззащитен, че в ръката си има само сак с няколко дрешки, шише с уиски и нещо за хапване. Нищо друго. „Може би вятърът вие, а аз дочувам чакали” -  засмя се на себе си и вдигна крак за нова смела крачка. Не разбра на какво стъпи, а и нямаше как да разбере в снега. Усети, че полита и падна в пряспата пред себе си. Стресна се, изплаши се, напрегна мускули да се измъкне. Не беше лесно, пряспата го държеше в прегръдките си и го мамеше да си почине, да поседи в белия й уют. Обещаваше му, че ще му извае завивка, ще го стопли докато си почива. Бориха се  доста, тя и мъжът.

Най-накрая успя да се измъкне от прегръдката й, огледа се доколкото вижда, обходи я леко и пак запристъпя напред. Ей го де е, къщите се мержелеят. Вече са по-наблизо. Погледна пред себе си. Не беше обърнал внимание, че снегът е до пояс. Затова бяха трудни крачките му. Сакът пречеше в ръцете, затрудняваше пробиването на пъртина. Още малко, още малко, тяхната къща е почти на края. От последните, само още малко.

Мъжът не се предаваше, бореше се с виелицата, преспите, нощта. Рождественската нощ го мамеше към бащиния дом и той намираше сили в себе си за всяка крачка в тая снежна вакханалия.

Най-накрая, със сетни сили и почти на сън спря пред малката портичка на свидната къщица.. Отдалече беше съзрял светлинката в прозорчето. Знаеше,че няма как да свети, че няма никой, че майка му преди години напусна този свят. Знаеше, но светлинката беше там. Жълтеникава, маалка, премигваща, мамеща. Усмихна се тъжно. Портичката беше подпряна от огромна пряспа. Виелицата знаеше,че никой няма в този дом и затова се беше погрижила да затрупа, да не може чужд крак да прекрачи прага.

След още време и борба със снега мъжът успя да стигне до судурмата. Прозорчето, цялата къща тъмнееха, пряспа се беше надвесил от покрива, мъчеше се да надникне, да види защо стопаните не излизат да я разчистят.

Трябваха му усилия за да дръпне резето и да чуе жалното проскърцване на къщната врата. Постоя малко на прага й, почака, но вътре беше същият студ както навън. Не се надигна никой от столчето край печката, не го стоплиха майчините очи.

Присегна се опипом и намери закачената до самата врата газена лампа. Оная тежка топка в стомаха му се надигна леко нагоре, запълзя към гърлото. Зад шишето на лампата имаше затъкнат кибрит. Така го оставяха родителите му, да е нАръки. Последният път когато беше тука развъртя бушона на електричеството, спря крана на водата. Сега не се и досети да търси бушон, без да мисли посегна към газената лампа и кибрита. Драсна клечка, фитилът потрепна, примигна и спокоен пламък освети малката стаичка. Огледа се. Все така подредено както го беше оставила майка му. Леглото застлано, чергите на земята, шкафът с нейните любими чашки. Буцата се надигна още нагоре. Приближи гърлото му...До печката, в страни, седяха наредени дори дръвцата за огъня. Все едно сега е излязла майка му от стаята. Просто е някъде...Къде?

Не след дълго в стаята гореше буйно огън. Бавно се затопляше, дъхът му вече не се виждаше, беше разкопчал палтото си, свалил шала и шапката. Мръдна до избата, донесе още дърва. Сложи вода в кафеника. Нямаше кафе, а и не се беше сетил да вземе, но в джобовете му винаги имаше пакетче. Разтворимо. Ще направи да се сгрее. Печката  пламтеше с всичка сила и се мъчеше да върне топлината в този дом. Цепениците пукаха приятно.

Съблече палтото, придърпа масата до леглото. Няма да сяда на стол, ще седне както някога когато беше малък. Майка му и баща му на столовете до масата, а той на леглото. Подлагаха му възглавница да седне, за да е по-високо и да стига яденето. Тогава беше най-хубаво.

 Кафето  беше готово,  наряза каквото си носеше, малко хляб. Извади две чаши. В едната наля уиски, в другата вино. Когато ходи до избата за дърва съзря забравени бутилки. Добро беше. Някога го бутилира по молба на родителите си. От тяхното грозде, да видят докога ще издържи. Усмихна се. Ето и те са при него до масата на Бъдни вечер. Поседна. Облегна се на възглавниците, бродирани от неуморните ръце на майка му. Посегна към уискито, после размисли и остави чашата. Взе виното,  отпи дълбока глътка. Силно...тръпчивата течност блажено погали небцето му,  затопли тялото му, заля го със спокойствие. Все едно баща му седеше насреща, а майка му го погали по ръката. Въздъхна дълбоко.

Навън вятърът все така вилнееше, тичаше по пътищата, търсеше къде да хвърли загребания сняг. Връхлиташе, скриваше се зад някой ъгъл и дебнеше, виеше в надпревара с чакалите. Снегът трупаше,  нощта светлееше през вихъра от снежинки.

В топлата стая най-после мъжът се беше отпуснал. Вече не мислеше за работата, за тревогите, за жената, която го предаде. Замина някъде точно преди празниците ,в най-напрегнатите му дни. Не можела повече с него.  Сега нямаше грижа за куверти, за изискани ресторанти, нито за скъпи  костюми и превзети жени. Душата му, в мир с него блажено се беше отпуснала и го водеше в ония прекрасни спомени от детството и младостта. Спомените от Бъдни вечер и Коледа, в които винаги радост и спокойствие носеха родният дом и родителите. Нямаше по-голямо спокойствие и щастие от това. Суетата на света изчезваше, тревогите избледняваха, опасностите се скриваха. В бащиния дом на Бъдни вечер имаше само тиха радост, уют, сигурност и светлина. Светлина, която обещаваше и даваше Рождествената нощ на всеки. Миналото навлизаше в топлата стая, навлизаше със спомените, беше топло и уютно. Навън халата беснееше, студът свиваше, но в душата на мъжа беше  благо, мирно, щастливо.

Бъдни вечер в родния дом, най-голямата му мечта, спокойствие и сигурност.

 

Някой чукаше по стъклото на прозореца. Навън светлееше. Мъжът разтърка сънено очи, надигна се. В стаята беше топличко, тлееше жарава още в печката. Беше заспал без да усети. Щастливо отпуснат, спокоен. По заскреженото стъкло забарабаниха още почуквания от нечия ръка. Стана, протегна се и забърза към вратата. Отвори. Беше комшийката баба Рада. Видяла снощи,че прозорецът му свети и се досетила кой е запалил лампата. Сутринта сложила няколко парчета баница под кенарената кърпа, навлякла кожухчето, пребрадила шала и задърпала дядо Къню да дойдат да видят. Докато тя чукала по прозореца, дядото с лопатата ринеше сняг, правеше пътека, да се види,че чиляк има в тази къща. Мъжът се усмихваше щастливо. Пое баницата, благодари, а баба Рада загрижено го питаше има ли дръвца, ще поседи ли, защо няма ток в къщата,че снощи видяла газена лампа да мъжди през прозорчето. Когато разбра,че всичко си има, рече:

-Слушай, баби, я ела ти у дома за пладня. Ей, дядо ти Къню ще наточи винце, аз съм сварила пачичка, има някое суджуче в къщи, пиперенца има, кисело зелце, ще сгреем и ракийка. Тъй ами, днес е Коледа, как ще те оставим самичък тука в празната къща. Я, ела ти, ела да се видим, да се сприкажем, да си починеш от градската бъркотия.

После старците се обърнаха и заситниха по прясната пъртина към дома си.

Мъжът премигна срещу белотата на снега. Виелицата беше утихнала, къщите дремеха в ранното утро под калпаци от сняг. Лулите на комините издаваха в коя къща има стопани. Няколко врабчета настръхнали от студ стояха накацали по ябълката. Беше му леко на душата, спокойно и щастливо.

 У дома. Бъдни вечер и Коледа.

 

 

Милка Маркова

 




Гласувай:
10
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Спечели и ти от своя блог!
1. donchevav - Любимите ми коледни завръщания у ...
01.12.2016 15:10
Любимите ми коледни завръщания у дома - правя ги от години, всеки път по това време...за съжаление, само мислено и в тъжни стихове... Благодаря ти, Милка, за това случило се завръщане. Чудесен разказ! Поздрави!
цитирай
2. pvdaskalov - * ! *
02.12.2016 08:35
Привет, Милче!
В това забързано, компютърно време рядко зачитам дълъг разказ. Но ти ме омагьоса още в началото, защото наистина зимните спомени от най-ранно детство са прекрасни.При теб всичко е много добре премерено. Зная, че не е умишлено. Ти си имаш вроденото чувство за мярка и контрасти в повествуванието. Като голям успех искам да подчертая появата на финала на съседите, които са живата връзка между минало и настояще...
Ще препратя адреса на разказа на най-близките си хора, а те всички са по-млади от мен. Останах, станах доайен и на двата рода - по майчина и по бащина линия...
Бъди жива и здрава и все така пленително разказваща. Ще ти бъда благодарен, ако кликваш в моя Блог, когато имаш нова творба, за да те посетя и се порадвам на написаното.
П и е р
цитирай
3. boliarkabg - donchevav ,здравей,
02.12.2016 11:07
затова за себе си съм приела една такава традиция-по коледните празници да пускам отново и отново стари мои разкази, а и нови, разказващи за роден дом,за роден край, за това, което ще стопли сърцата. Благодаря ти, че отново бяхме заедно.
цитирай
4. boliarkabg - pvdaskalov - здравей,
02.12.2016 11:12
:) благодаря ти! За отбиването при мене и за прекрасните думи. Да си доайен е голяма награда бих казала. Това е заслуга, титла. Бъди жив и здрав.
цитирай
5. venercheto - еееех...
06.12.2016 14:11
лови, лови. За сърцето!
цитирай
6. romanticgirl25 - Хубав разказ
10.12.2016 05:45
Важното е че ми напомни за къщите на моите баби, как баба и дядо обичаха да ги изненадвам. Разчувствах се.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: boliarkabg
Категория: Други
Прочетен: 386175
Постинги: 158
Коментари: 468
Гласове: 6485