Чешмата е наблизо до къщи, но на връщане от нея е нанагорно. Зимата дядо не оставяше жените да носят вода. Грабваще бакърите и кобилицата и набързо слизаше за вода. Още от вратата някоя сутрин ще рече на баба:
- Нейке, видях Цоня на чешмата. Отива на лов. Заръча по някое време да идеш да видиш булката.
- Е, хубаво де, ще ида – отговаряше баба. Чудех се защо на стринка Цонювица казват булката. За мене булка е жената на сватбата си, а тя в моите очи не е дори млада.
Щом хапнехме на обяд, баба ме обличаше добре, слагаше ми шапка, шал през устата и ме хващаше за ръка. Не обичах тоя шал, знаех, че отиваме в „булката“ на чичо Цоню, а тяхната къща е през нашата градина. Дори на улицата няма да излизаме. Баба винаги ме вземаше когато ходи у стринка Цонювица. Тя ни посрещаше във вътрешната стая, където има джамал. Стаята искреше от белота, имаше два големи за селска къща прозорци и вътре струеше светлина. Стринка ми позволяваше да седна на леглото, а това в моето детство беше немислимо. Върху оправеното и изпънато легло децата да седят, скачат или да се търкалят играейки, това беше забранено. После ми даваше дървено човече, направено от мъжа й, на конци. С него си играех и то правеше различни гимнастики в ръцете ми. Та обичах да ходя с баба у тях. Дълги разговори водеха двете жени.
Казвала съм, че баба ми беше лечителка и бабуваше. По онова време вече само на животни защото в селото имаше добре уреден родилен дом. В него бях родена и аз. Баба наместваше изкълчено и лекуваше навехнато. При нея освен за лечение често идваха хора за съвет. Мъже и жени, но повече жени. Какво си говореха дълго не зная, но кахърните хора си тръгваха обнадеждени и после идваха отново, дълго благодаряха на баба.
Та със стринка Цонювица се повтаряха всеки път такива дълги разговори на тих глас. Тя нареждаше нещо на баба, а баба приведена дълго я слушаше. Понякога я питаше нещо, после отново скланяше глава. Друг път „булката“ проронваше някоя сълза. Баба помълчаваше, започваше да й говори, похващаше я за ръката и замълчаваше. Бавно на съседката лицето се озаряваше, просветваше, тя се надигаше и отиваше в кухнята. Донасяше я сушен ошав, я някоя круша или разрязана дюля. Баба подхващаше стара любовна песен тихичко и запасваше хурката с къделята, без която не ходеше никъде. Стринка Цонювица поседяваше с ръце в скута, после вземаше отнякъде заплетен чорап. Разговорът ставаше по-весел, повишаваха гласове, баба разказваше някоя смешна приказка за възрастни. В стаята ставаше по-светло, по-спокойно.
По някое време се зачуваше отропване на обуща, четкане на метла и в стаята връхлиташе зимният студ заедно с чичо Цоню. Той поглеждаше двете жени, лицето му се отпускаше. Понякога казваше на жена си, че й носи лисица, ще обработи кожата и ще занесе зимното й палто да му сложат лисичи кожи. Друг път й носеше заек, да го сготви на вкусна гозба. Тя го поглеждаше и свеждаше глава. Възрастните шушукаха, че чичо Цоню е много работен и кадърен човек, че е свестен. Не пие, не пуши, беден е, но страшно работлив и свестен. С двете си ръце прави тъй, че нищо да не липсва в къщата му. Ама не случил на жена. Много я обичал, на ръце я носел, но тя не струвала. Така говореха.
Знаех, че е време да си тръгваме. Баба отново ми връзваше шала през устата, но сега не протестирах, защото на изпроводяк двете със стринка си пошушукваха още на портата. Аз чинно чаках и наблюдавах как малки, накокошинени врабчета се борят в снега за намерено зрънце.
После баба ме хващаше за ръка, прекосявахме двете градини, на чичо Цоню и нашата и ето ни пред къщи. Дядо, който винаги, дори през зимата правеше нещо под сайваната, само поглеждаше баба, тя него и влизахме на топло в къщи. Дядо казваше „хммммм“, измърморваше нещо в мустака си и продължаваше работата си.
След години когато пораснах вече бях разбрала, че баба беше и нещо като душеприказчик, по днешному психоаналитик. Ходили сме у стринка Цонювица, за да й помогне баба в преодоляването на семейни недоразумения. Глезеничка била тя, макар, че на онова време рядко се срещаха такива жени и не й било лесно да поеме семейния живот.
Такива спомени имам от времената когато баба ми лекуваше не само болестите на хората, но и Душите им.
Милка Маркова
