Стояхме смутени една срещу друга. Стиснали си бяхме ръцете, дори леки целувки разменихме. Все пак сме приятелки. Първо-виртуални, а сега вече реални. Честно казано аз си имам принцип-не се срещам с никого от виртуалните си приятели, ако сме се запознали в нета. Щото имам и приятели от реалния живот, с които сме приятели и във виртуалния. Знаех за някои случки на познати от такива срещи и се въздържах от мои лични. Освен това не исках да си променям мнението за определен човек след срещата на живо.

Та срещнахме се с Виолета, така се казва виртуалната ми, реална вече приятелка. Живееше много далече, в Индонезия. Да, да чак там. Нямам други приятели от този край на света,че и българи. Заминала по семейни причини, т.е съпругът й заминал по работа, тя с него, пък после решили да останат. Охолен и красив живот, но без душа - така ми каза Виолета. По-рано още ми беше писала във фейса така.. Запознахме се покрай разказите, които пиша за българското село. Будеха у нея още повече носталгията, четеше ги, колекционираше ги, разпространяваше ги. Да, там, между други българи и сърби, македонци дори. Бях станала известна в малка балканска общност в далечен край на света заради носталгията по Родината.

Виолета пишеше стихове. Прописала ги там. Не ходи на работа, няма работа и в къщи. След като обиколила де що има интересно, поскитала на воля без задължения и нерви, в един прекрасен ден прописала. Натрупала доста материал, стихове имала предвид-така ми каза. Решила,че трябва да ги издаде в книжка. Естествено у нас. Както е чак в Индонезия си идва всяка година почти. Мъжът й не, той не си е идвал нито веднъж, не желае по разни причини, но тя! Тя си идва всяко лято.

Та в едно такова лято донесла стиховете си и тръгнала по издателства. Тук не я приемат, там са уклончиви, отчаяла се. Всъщност без да съм поет, стиховете й са трогателни, но далеч не за издаване. Та, отхвърляли я на няколко места и кой знае как в едно следващо издателство вече порядъчно отчаяна и ядосана тя нахъсено повишила тон: „Ами добре, не искате, ще си платя, пари имам, просто за мене е важно да имам книжка със стиховете си, не да са на А4 в папка”. Била готова да се обърне и да тръгне вече обляна в сълзи на безсилие, но ,о,чудо! Почакайте, й казали, момент само нещо да обсъдим. Та след кратко, ама съвсем кратко обсъждане се съгласили да издадат книжката й. Не само това. Издали стиховете бързо и от тогава всяко лято й издават книжките. Наиздала е сума ти стихосбирки. Плаща, издават, тя си продава книжките. Впрочем повече ги подарява. Чудесно.

Бях въздъхнала тъжно. Няма да ходя в Индонезия, дори в Румъния няма да ходя да живея, така,че забрави. Ще си остана без издадена книжка. Просто нямам пари, а не съм чак такъв писател,че да ме издават на риск, с пари на издателства. Нищо и така съм си добре. Имам си двайсетина приятели /пак виртуални половината/, които въздишат след като прочетат, стига ми. Стига ми, че на някой сърцето се топли от това, което топли моето.

Да, ама моята виртуална и вече реална приятелка Виолета реши, че иска освен да се срещнем и да ме спонсорира. Да, да ми плати издаването на разказите. Аз, обаче не искам. Не мога. Аз не ги пиша заради издаването. Нямам такива мераци на всяка цена. Освен това знаех за една друга приятелка, платила сама издаването на своя книга, как е била изнудвана и какви суми е платила когато разбрали,че живее в чужбина.. Не искам Виолета да плаща на някой, който ще види разказите ми заради нейните пари.

Спорихме дълго, но най-накрая успях да я убедя,че няма да ме спонсорира, а аз ще потърся начин да издам разказите си.

После седнахме на едно дъъълго кафе, което премина в безкрайна вечеря и си разказвахме, разказвахме. Не всеки ден срещам приятел, живеещ в Индонезия. Гледах снимки, слушах как живеят хората когато животът и душата им са спокойни. Разбрах, че може всичко да имаш и да си много спокоен, богат, но нямаш ли я България все пак нещо ти липсва. Дори и да си платил за да издадат наивните ти стихчета изпълнени с носталгия.

Милка Маркова