Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Постинг
25.08.2014 07:57 - Търсачката
Автор: boliarkabg Категория: Други   
Прочетен: 1176 Коментари: 0 Гласове:
3



Въртеше почти ожесточено търсачката, влизаше и излизаше от профили, четеше как всеки сам описва себе си и кривеше устни ту в зла усмивка, ту с учудване или присмех.

Не й трябваше мъж. Отдавна беше решила,че ако й е писано да има мъж в живота си ще има. Съдба. Не правеше напъни да го търси. Това, че зад гърба й подмятаха също не я засягаше. Нека си облекчават положението на омъжени за някой мухльо, готованец и простак. Това пък беше тяхната утеха, да й подмятат. Ядоса я един ден казаното от колежка в прав текст. Тайничко се бяха намърдали с няколко колежки в нета, нали не разрешават през работно време шефовете. Влязоха в пространството така, както ги беше „светнал” един колега от съседен отдел. Нее, не че нямаше да ги засекат пак шефките, които също се размотаваха тайно във фейса, но ей така, на инат влязоха. Тогава Нели, която работеше на бюрото срещу нея изръси:

-Ми ти, Емили, защо не си потърсиш някой из сайтовете за запознанства, бе? Вечер какво правиш, че не търсиш. Ни деца, ни мъж край тебе. Я се вземи в ръце.

Беше се изпотила  чак където не трябва от бяс. Тя ли, тая Нела ли щеше да й дава акъл. Да си погледне повлечената фигура, малките кретенчета, които й беше направил оня мухльо за когото беше женена и тогава да й дава акъли за мъже. Нищо не каза, само й чупи едно око заговорнически и продължи да си гледа в сайта за разпродажби на летни дрехи. Другите колежки тактично замълчаха, но Емили с периферно пеленгова разменените им с наслаждение погледи.

Нищооо, нищо, тя си знаеше.

Вечерта обаче, след като дойде време за нета реши: що пък не. Поне да види тук и там където омъжените й колежки търсеха любовници или от жива скука коментираха обявите на самотните и не толкова самотни мъже. Отврат. Навсякъде тъпи остроумия съпровождаха кратките обяви според които всеки от тях беше най и по. Първо се хилеше, после се отегчи, а накрая се разбесня.

„Абе, аз защо се хващам на тия тъпи фукли край себе си. Я да си гледат мъжете край полите и дънките, пък аз да си вея моята”- реши тя и се вмъкна с удоволствие във фейса където си беше в свои води. Приятелски кръг, групи по вкус, малък лаф с разни приятелки, на които очите не беше виждала и знаеха за нея само това, което тя беше решила да сподели. Първо пред очите й попадна малка публикацийка на литературна тема от някаква група, споделена кой знае от кого. Реши да я отвори, но преди това прегледа коментарите и се зачете в един. Сдържан, с вещина изказан, без поза, но и не търпящ възражение. На всичкото отгоре и компетентен. Мъж. Отвори профила му. Естествено, че всички данни достъпни само за приятели. Това я ядоса, но пък се сети за себе си - същата работа. Никакъв достъп до данните и действията й. Любопитството я  зачовърка. Снимката уж беше действителна на вид, но пък чак такъв хубавец на средна възраст. Щом си е изтипосал снимката, значи няма жена, иначе няма начин. Женените или бяха с профил „еди кой си-коя си, еди кои си” или пък снимката беше на самите тях с половинките. Тоест знай, че няма тън-мън, този мъж има жена. Значи въпросният Янаки  някой си, /ама че име, може и майтап да е/ не е женен или е разведен, вдовец и т.н. Щом има смелост да си сложи снимката. Заряза го и цяла вечер се мотка докато най-накрая заспа.

През деня когато тайно влизаха в нета пак отиде на профила му и пак се ядоса,че не може да влезе да разгледа.

Вечерта вече против всичките си принципи в живота, утвърдени и изпробвани, реши и го покани за приятел. Приеме ли и рече що така и откъде мене, имаше готов отговор: коментара под оня материал.

Нищооо... Не се обади, не видя одобрено приятелство, не видя никъде друг коментар от него, а и не знаеше къде да търси поради липсата на инфо. Отначало се ядоса, после съжали, че е нарушила принципите си. Най-накрая се сети, че не случайно ги е изработила тия принципи и че е яка щом ги е измислила.

Лятото минаваше, излиза в отпуска, слава Богу и колежките й водиха малките си кресливи чудесанчета по морета, ходиха по чужбина, коя от коя с по-големи оплаквания от съпрузите си се завърнаха. Тя си траеше и се кефеше. Хак ви е, превзети кукли, нали сте омъжени, търпете си ги, вие сте си ги избрали. Завидяха й, че почивката й е била само нейна, че се е поглезила на воля по спа и курорти, по екскурзии. Не знаеха, а и тя за нищо на света нямаше да им каже, колко й беше тъжно и самотно. Колко тъпо беше без да има с кого да продума, да сподели, пък и да се скара дори. Сама караше колата си, правеше й прегледи и зареждаше, сама гласеше багажи, товареше и разтоварваше, трепереше да не я ударят или да не я откраднат. В замяна на това пък никой не й казваше ,че тези обувки вече не й трябват, колко чифта има стига толкова, че ако не си купи и тая рокля пак ще е добре и т.н.,  безкрайни мъжки натяквания. Нямаше и кой обаче да й каже,че е прелестна с тази пола и да плъзне гореща длан над коляното й, нямаше кой да опъне кракът й нагоре и да каже с възхита:”Мила, какъв загорял крак си извадила”, нямаше кой да пусне хладна длан в деколтето й уж ей така, само да провери дали слънцето е наляло зърната й.  

Есента пристигна, страстите се успокоиха и всяко колежка на Емили след началото на учебната година се затеши и пое в коловоза на семейството си. Само тя имаше планирана още една малка екскурзийка до близка дестинация. Това беше венецът на почивките за годината.

Върна се още по-освежена и се захвана с работата монотонно. Една вечер докато си бродеше ей така,за кеф из фейса видя: получила е съобщение за прието приятелство. От него, от Янаки. „Хм, късно е чадо” - рече си тя и го пусна по наклона. ЗабравИ, не й трябваше някой си Янаки, който след почти три месеца е видял поканата й, за която тя безброй пъти съжали.

След няколко вечери засвети синьото на „имате съобщение”. „Кой ли пък ми е засъобщавал нещо. Не ми се говори”, - каза си Емили и не отвори фейса. Тая вечер имаше други занимания. Беше купила най-новата книга на Елиф Шафак и за нищо на света нямаше да се остави нета да я подмами.

На следваща вечер отново съзря неотвореното съобщение. С дълбока въздишка реши да го погледне и тогава пак ще отваря Шафак, прекрасна книга. Съобщението беше от Янаки. Извиняваше й се, че не отговорил веднага на предложението, чак тия дни го видял. Цяло лято бил „навън” и сега се завърнал. Там не можел да влиза в нета, работата му била такава. „Че каква ти е работата, бе човек, та чак нета си да не погледнеш. Сигурно си бил в кратера на някой вулкан, иначе как?”  Отговори му с две думи. Легна с книгата и забрави мъжа от фейса.

Мина се време, един ден на вратата почука охраната и каза, че я търсят на входа. „Кой ли пък има зор. Ако е по служба щеше да се качи, знае офиса  къде е, значи е нещо лично”. Хвърли бърз поглед в огледалото, по стълбите избърса длани и лакти с мокра кърпичка, нагласи усмивката, която винаги носеше и излезе. Пред входа, с малко цвете в ръка седеше Янаки. Веднага го позна, но се изуми. Нито го очакваше, нито пък допускаше това, което видя. Висок, строен, добре сложен, не млад, на нейните години вероятно, но не и стар. Елегантен. Усмихна се и приближи. Подаде ръка. Тя не се подаде на вълнението. Овладя се и беше перфектна.

.....

Целият отдел, всички ония квачки беше поканила на сватбата. Щеше да е малка, изискана и тиха сватба, ама с тия нейни колежки каква тиха сватба. Денят приближаваше. Суматохата растеше. Само той, нейният дълго чакан Янаки беше спокоен и ведър, обичлив.

Най-после я беше намерил.

Милка Маркова





Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

Спечели и ти от своя блог!
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: boliarkabg
Категория: Други
Прочетен: 629510
Постинги: 174
Коментари: 512
Гласове: 8053