„ …син да имаш, да порасне,

него, момко, аз да взема…”

Народна песен

Изведе коня, яхна го и препусна с всички сили. Слънцето не беше изгряло още, но мира не му даваше тая работа. Откакто синът му залюби другоселката  сън не го ловеше, като отнесен ходеше и се чудом чудеше: как да го спаси? Как акъл да му даде, как очите му да отвори. То туй не беше любов, то някаква магия беше. Жената на Дойчин една нощ цяла му разправя. Чула от жени в селото, техният син любел другоселка. Голяма от него, Божеее, много по-голяма. То да беше година, две, пет, иди-доди. Все някак ще го преглътнат  Ама то цели петнайсет. „Бе моми в село за нашия син няма ли?” - думаха си по цели нощи Дойчин и жена му - „Толкова хубави девойки, комшийски, други. Ако му се женеше, що не каза? Работни и скопосни моми да искаш!”

Не и не! Рекъл на майка си - тя ще е. От нея не отказва и толкова. Моли го майка му, пустосва, плака, баща му думи му дума. Не скланя.

Конят пръхтеше, галопираше, подчиняваше се на яките крака на ездача. Дойчин мина напреко, през гората. Знаеше  той пътя към това село, най-тайните и преки пътеки знаеше. Беше ходил по ергенски с другари там по хора и седенки. Беше се задявал с тамошните моми. Още авери имаше в селото, ще пита, ще разпитва. Коя ще е тая жена? Неомъжвана била, любила някога ерген, ама той я нерачил и тя клетва дала. Под венчило няма да иде. Хубава била, тъй казали на Дойчиновата жена. Хубава, работна, черноока и гиздава. Стара мома била, ама на малките моми се не давала по гиздосия. Мъж не поглеждала от млада, сега какво било туй чудо и в нейното село се чудели.

Слънцето светна на изток, провря се из клоните на дърветата, погали потната грива на коня. Блесна в очите на Дойчин и той поспря за малко животното. Да отдъхне. Амен бяха стигнали. Беше в края на гората, а селото тънеше в мъглица долу, в ниското. Съмваше и по дворовете се виждаха ранобудни стопани. Чуваха се подвиквания, петли пееха.

Копитата на коня зачаткаха по калдъръма и Дойчин дръпна юздите пред Петровата къща. Петър му е стар приятел, имат се, знаят се, него ще пита за къщата на тая пуста синова изгора.

Показа му Петър къщата, размениха някоя и друга дума. Избягваше да го погледне в очите. „Сигур му е срамота зарад моя син, чуди му се”- помисли Дойчин и тръгна към къщата на жената дето искаше къщата им да изгори, дето сина им мамеше. Рада, така се казвала жената. Стигна до портите, дръпна юздата и леко скочи от коня.

Почука силно, ослуша се. Не знаеше  още какво и как ще й хортува на тази жена. Искаше в очите да я погледне и тогава ще решава. Бавно се отвори портата и на прага все едно слънце изгрея. Хубава, скопосна жена, пребрадена с бяла кърпа, край лицето ситни треперушки, снагата тънка и кръшна. Вдигна очи и погледна Дойчина. Сърцето му хвръкна, издигна се нагоре, искаше да изскочи. Две черни очи го стрелнаха, премериха  го и той премаля.
Тя ли била, Радка ли била…Радка, онова малко девойче…пъргаво, шеговито, засмяно, със звънко гласче. „Радооо, Радо, защо Радо, кажи ми?” - блъскаха се мислите му в главата, а той седеше закован с пресъхнали уста.

Усмихна се Радка и продума:

-Кажи,бачо Дойчине, какво те води толкоз рано у дома? Да не си хайванче изгубил, та у село го дириш? При мене?

-Как можа Радо, защо синът ми? Какво ти е сторил, Радо? - Дойчин се беше подпрял на коня, сили нямаше.

-Какво бате Дойчине? Ние с Камена се обичаме, хубав мъж е той, млад, работен. Добър стопанин ще бъде. Откакто се споминаха нашите къщата ми е празна. Няма сайбия, няма стопанин да пошета по двора. Камен ще е на мястото си тука!

Радка се усмихна мило и сведе очи надолу.

Замълчаха двамата, всеки се отнесе назад, някога, на оная седянка.

Дойчин се закачаше по седенките, на хорото в Радкиното село с момите, но никоя не любеше. Той либе си имаше, булка щеше да го вземе. Радка пък беше малко, весело момиче. Беше харесала Дойчина тя, любеше го с цялото си мъничко моминско сърчице. Закачаше се с него,  малка беше и всичко й прощаваха. На една седянка Радка му каза за любовта си. „Ще ме вземеш ли, бачо Дойчине? Ще ме вземеш ли за булче?”. Дойчин се засмя гръмогласно, всички разбраха какво го е питала. Радка се засрами, заруменя. Разплака се, плака цяла вечер. Кога седянката се разтури и всички тръгваха Радкиното звънко гласче се извиси над всички:” Бачо Дойчине,  не ме е еня, че не ме искаш за булче. Ще чакам да се ожениш, син да имаш, да порасне и него ще взема”. Всички много се смяха и Дойчин забрави за Радка.

Ето, това беше станало. Рада любеше Камена, развала нямаше. Камен беше казал на майка си: не му ли дадат да вземе Рада ще се махне от село, ще я грабне и никога вече няма да го видят.

Водеше коня си за повода Дойчин и бавно наваляше към село. В душата му беше празно и тихо. Не чуваше веселите птички, не виждаше синьото небе. Една мисъл седеше в главата му: „Пуста младост!!! Кога човек е млад леко думите хвърля, лесно люби и разлюбва. Не мисли човек тогава какво Господ ще му прати някога, кога за всичко е забравил, а Господ не е!”

Милка Маркова