Споделени размисли Прииска ми се да открия интересен разказ, който съм пропуснала да споделя тук. Отворих папките, зачетох се. Зная ги почти наизуст, но винаги зачитайки се откривам къде и какво би могло да стане по-добре, по-изразително и картинно. Днес чета, а в Душата ми бавно пристъпва и неусетно се настанява някаква тиха тъга, като дъжда навън. Застуденява и навява безвъзвратност. Наистина нищо не е същото днес, а аз никак, ама никак не обичам тоя израз. Винаги възроптавам в себе си срещу точно тези думи, но днес се съгласявам неохотно с тях. Не, не съм се поддала на паники и страх, не се е случило нещо кой знае какво. Все пак хората в миналото и днес по света са преживели и преживяват какви ли не ужаси, и страхотии. Само все по-ясно осъзнавам и отварям очи за това, че наред с навика си вечно да сме недоволни и да мрънкаме за най-дребното, да търсим виновния, всъщност Животът ни не беше лош ПРЕДИ. Светло ни беше, волно и свободно. Дори и това, да седнеш където искаш и с когото искаш , по което време искаш и да изпиеш едно кафе, часове да си побъбриш, беше свобода, която приемахме за даденост. Четейки разкази по истински случки, написани за миналото, почти едно към едно, се замислих и за друго. Трябва да се обърнем към предците си и техният живот. Да си вземем пример и да се поучим от тях. Уреждали са живота си и са намерили верният път да се справят с трудностите, да не изоставят празниците, да ценят малките радости и красотата, внезапно срещната в ежедневието. Мисля си,че народът ни все пак наистина е мъдър, вроден му е усетът в критичните моменти да тръгне по верния път. Търпеливо приемаме Новото когато настъпва, приветстваме го и го прегръщаме, даваме понякога скъпи жертви за да навлезе в живота и дните ни без проблеми. Когато дойде лошото, когато ни изненада или ни се натрапи, почти без да мислим, сами намираме Пътя и без много колебания тръгваме по него. Хулите по народа ни, подставените и крещящи върху ни, безсилни от злоба, не ни докосват. Тръгваме, решаваме, няма стари, няма млади както се иска някому да ни раздели. ЕДНО сме, без значение на пръските жлъч, хвърчащи по дирите ни. Ръми, живителната влага попива безшумно в Земята, която ни посрещна в началото на трудните ни дни. Буренясала, забравена, но Жива, дочакала ни, дава Надежда, че това е Истинският път. Шумят градините ни, радват се, че сме разбрали радостта им от завръщането, обещават ни Живот. Реших днес да не търся повече разказ, написан преди Короната. Споделих с вас мислите си, гледайки през прозореца към мократа зеленина, която ми пълни сърцето с тиха радост и Вяра. Надежда за новата Летопис! Милка Маркова