Денят беше топъл и хубав. Слънцето не беше отслабнало, но се усещаше вече умората му. Зърното беше прибрано по къщята. Добра година имаше, лятото без дъжд. Бог даде време да се прибере всичко.

Мъжът гледаше към двора и сърцето му преливаше. Беше наточил малко ракия в канчето. Щеше да я гаврътне на два-три гълтока докато малко отдъхне и да продължи работата си. Дворът е пълен с имане. Ама неее, не жълтици или друго. Дворът беше двор на трудолюбив стопанин. Преметен и чист. Две купи сено се кипреха като млади булки в единия край, плевнята беше пълна със слама за добитъка. Скоро ще се прибере и мисиря, дръжето и то на снопи ще подреди на купа до другите. Ще има и за воловете, за овцете… В дъното на двора, на най далечното място се гои шопар. Едър,годинак…Жена му е напълнила двора с кокошки. Червени, пъстри, рибати, тук-таме бели. Пролет, есен хапват кокоша чорбица, яйца някога през лятото ще спържи, ще продаде… Неблагодарна гад са това кокошките, ама….Ей на, сега пак съгледа кокошка върху купата с овеса. Нейната мама, как е успяла чак на върха да се покачи и кълве ли, кълве. Махна с ръка, извика, ама кокошка, от дума разбира ли? Пък и тя нависоко, сред изобилие от зърна, от викане ли ще се плаши. Извика още веднъж с най-сърдития си глас мъжът, замахна още няколко пъти. Не и не. Ядоса се, наведе се и грабна кой знае откъде попаднало камъче в цветната градинка на жена си. Имаше точно око, запрати го и кокошката заперпеля надолу, закряка и тупна до купата. Пририта още няколко пъти, а мъжът продължаваше да попържа, обърна се и тръгна по своите си мъжки работи.

Жената шеташе нещо в предното дворче и чу гюрюлтията. Нахални са кокошките, мира нямат и наядане. Обърна се да види какви золуми правят пък сега и видя падащата кокошка. Остави шетнята си и без да продума се запъти към големия двор. Докато пристигне кокошката приритваше за последно. Билкарка беше жената, умееше кое-що, ама беше късно. Мъжът й имаше точно око и силна ръка. Взе кокошката, тури вода на огъня и вечерта трите им момчета хапнаха без време кокоша яхния и прясна кокоша чорбичка. Нито мъжът й, нито тя продумаха нещо за кокошката. Момчетата се радваха на благата манджа сготвена от майка им.

Мина се време. Една вечер мъжът се прибра весел от селото. Беше изкарал с воловете някой чувал зърно, слънчовка, мисир. От това дето бяха произвели зеде. Взема доста добри пари. Седна до софрата, повика жена си и рече: „Добри пари взех. Ще има да платим данъците, катран за колата да купя, други работи, за училище на момчетата”. „Ще трябва и на мене да отделиш нещо - за газ, малко памучна прежда за основа ми трябва, за боя.” Доловила въпросителния и малко недоволен поглед на мъжа си тя продължи: „Знаеш, че кътам парите от яйцата и кокошките, които продадох. Не стигат за всичко. А, и друго - когато в яда си убиеш една кокошка, ти спасяваш шепа зърна, хапваме ни в туй време, ни в онуй блага манджа. Когато оставиш кокошката да се наяде и сама да се откаже, тя ще ми снесе поне 50-60 яйца до края на лятото. Като ги продам, продам и нея, ще взема пари доста. Тогава по-малко ще отделяме от тези, дето си ги взел от пазара.” Думите й бяха тихи, без злоба и поучаване, но бяха верни.

Мъжът я изгледа под вежди. Права беше жена му. Не беше кавгаджийка тя, думата му не прекършваше, не го настаняваше, не се инатеше. Винаги намираше времето да му каже къде е сбъркал. Права беше. Отдели няколко банкноти, сложи ги в ръката й и уж случайно я погали. Жена му винаги знаеше кога и как.



Милка Маркова 
Картина на Владимир Димитров-Майстора, "Семейство"